Пространството (санскр., акаша, akasa), според Енциклопедия Абхидхарма, е дхарма,
която не се ражда и не изчезва, тя е вечна.
В индийската философия има два термина за определение
на пространството - акаша и диш. Акаша, според най-старите определения, е
особена субстанция близка до
представата за материя, от която се появява звукът. Тя също е вечна. Диш е
причината и възможността за локализация на обектите в пространството.[1] По-късно съдържанието на
понятията се изменя.
За късния будизъм диш е понятие, близко до
субективното пространство, а акаша се свързва с абсолютната пустота,
абсолютното пространство, абсолютната липса на ограничение. В акаша няма
граница и следователно липсва битийно съдържание. На това основание акаша се
мисли и като небитие. Битието и съществуването за будизма изобщо са ежеминутно
създаване и разрушаване, а това което е вечно и абсолютно няма качеството
съществуване и битие. Следвайки тези позиции късният будизъм счита, че
акаша не съществува и не е битие или няма качеството битие и съществуване.
Пространството на съзнанието (Психическото пространство)
Що касае вътрешното пространство на съзнанието като
основание на протяжността на конфигурациите в самото съзнание, въпросът е различен. Тук пространствеността или
пространственият модус на съзнанието се явява самата действителност на
конфигурацията. Това е проявена действителност. Самото проявление е
пространствеността. В този смисъл пространството на потока на съзнанието няма
“качествата” на акаша, а е по-скоро различно като качество, или
пространство на самото съзнание.[2]
Пространството на съзнанието е абхван, т.е. психическо
пространство. То има не само различна метрика, но и различен принцип на
съществуване. То е истинното пространство на съзнанието.
На пръв поглед в абхидхармистката концепция
представата за пространствената подредба се приближава до тази на Кант.
Разликата е, че при Кант пространството и времето като априорни форми на
сетивността принадлежат на самото съзнание, на неговия сетивен етап като възможност за подредба
на външните обекти, докато според Енциклопедия Абхидхарма пространствената
подредба е на самата конфигурация и по-скоро принадлежи на дхармата на
проявеността, отколкото на съзнанието.
Съзнанието е “поток на конфигурациите”. Това, което
съставя този поток са моментите (кшана) на появата на елементите. Проявяването
на множествеността на елементите и техните отношения е пространство.
Пространството е възможност, условие за съществуването и за проявяването. Това
особено важи за пространството на съзнанието. Психическото пространство на
съзнанието е именно действително проявеното съдържание на съзнанието. Всяко действително
проявление носи в себе си модуса на пространството като действителността на
себе си. Следователно в системата на общото психическо пространство на
съзнанието се включва и пространството на мисленето, и пространството на
познанието, и пространството на психическите процеси, които изграждат
съдържанието на съзнанието.
Възприеманото пространство е в “тъканта” на човешкото
мислене. “Задачата на мозъка е да държи съзнанието на вълна пространство-време”[3]. От
своя страна пространството в мисленето и пространството на познанието е
повлияно от общата епистемологическа форма на мисленето. Идеята за началото,
Бога, субстанцията също е на базата на онази мисловна представа, в чиято основа
е пирамидално-пространственият принцип. Пространството е непосредствен корелат
на битието. Това значи, че мисленето, в чиято тъкан е пространството, остава
единствено в битието.
Според будистката представа това не е така.
Съществуват светове и мислене, независими от пространството или от познатите ни
негови форми. Например в битието е и светът на “не-формите”. Доколкото този
свят е в битието, представата за неговото пространство следва да е същата като
представата за пространството на сетивния свят. Това обаче не е така.
Обитателите на този свят нямат физически тела и следователно тяхното съзнание няма опора в
пространствените координати на сетивния свят. За да се роди съществото в света
на “не-формите” следва да се активират дхармите, които нямат опора в тези
пространствени координати. Светът на “не-формите” е “свят без
местопребиваване”. Това е лишеност от една конкретна представа за пространство,
лишеност от представата за някакво местопребиваване изобщо. Самите дхарми,
които изграждат света на “не-формите” са лишени от елемента на пространството,
който има опора във физическите обекти и физическото тяло. Остават психическото
и мисловното пространство. Те също следва да бъдат лишени от представата за
“физическото пространство”. “Светът на не-формите“ се явява “състояние на
съзнанието в чист вид, без никакъв друг корелат или вместилище на това
съзнание”[4].
Като състояние на съзнанието светът на “не-формите”
следва да запазва психиката и мисленето, но без пространственото отношение като
външно условие. За света на “не-формите” е по-правилно да се каже, че е освободен
от идеята за пространство като външно условие. Тази идея не съществува в него и
този свят няма пространствена определеност като място, като нещо, което се
намира някъде. Той изобщо не се намира. По същия начин никъде не се намира и
Нирвана. Тя също е лишена от пространствени и сетивни
основания на външното условие. Лишеността от пространствени основания променя
общото логическо поле на мисълта. Мисленето следва да мисли без пространството.
Но това променя и неговата мисловна представа, което ще рече, че като логическа
завършеност то няма и логическото пространство на разсъждението.
Европейски паралели.
За европейската философия е прието (следствие на
историко-интенционалния анализ) да се отделят три основни мисловни аспекта на определението на пространството.
Първият мисловен аспект това са
субстанционалните концепции. За европейското философско и научно мислене те
придобиват най-голяма теоретическа завършеност и яснота в обобщенията на Исак Нютон.
С някои различия към тези концепции принадлежат такива мислители като Питагор,
Платон, Демокрит, Левкип, Аристотел, Николай Кузанский, Ф.Бейкън, Р.Декарт,
Б.Спиноза и др.
Вторият това е релационният или според
някои автори гносеологически смисъл на отношението на пространството със
съзнанието. Този аспект се разработва в съвременните научно-философски
концепции, чиито основания са Теорията на относителността.
Третият смисъл е пространството
като присъщо на човешкото съзнание, като априорна форма на сетивността изобщо.
Съзнанието създава „пространствени свойства“ в света, пространствени свойства
на самото себе си и на човешкото мислене. Тази концепция е създадена от Кант и
по-късно се възприема от много философски и научни учения за пространствената
идея изобщо.
Лит. Васубандху, Абхидхармакоша (Энциклопедия Абхидхармы) разд.
первый: Анализ по классам элементов. Перев. с санскр., введ., комент.,
ист-филос., исслед. В.И.Рудого. М.,1980; В.В.
Афанасьева, К.В. Кочелаевская, А. Г. Лазерсон, Пространство: новейшая онтология
/ под общей редакцией проф. В.В. Афанасьевой. - Саратов: Издательский Центр
«Наука»; Будистка
философия. Речник. С.1915
[1] Виж Щербатской Ф.И.,
Теория познания и логика по учению позднейших буддистов, т.2, стр.77.
[2] Пространството на
съзнанието е близко до понятието диш, доколкото последното дава възможността за
разпределение на обектите. Когато се касае до чисто мисловни отношения възможността
за тях се свързва с понятието мисловно пространство.
Няма коментари:
Публикуване на коментар