Общо показвания

вторник, 25 ноември 2014 г.

Будистките понятия „калпана“ и „викалпа“



Калпана (санскр., букв. формирам, установявам, конструирам) е едно от базовите понятия в индийската и будистката теория на познанието. Синоним на калпана е викалпа. И двата термина фиксират онова познание и знание, получено чрез мисленето и като негов резултат. В различните системи на индийската философия, както и в различните будистки системи и школи, терминът калпана е с различено смислово съдържание.
Патанджали (системата Йога) под термина калпана разбира мислене. Йога счита, че мисленето има за обект не конкретни, а по-скоро абстрактни и „отвлечени” понятия. Например „истината е едно със същността”, или „съзнанието е същност на душата” (Вяса-бхашя). Това са съждения, които не противоречат на истинните представи, но нямат конкретен обект. В мисловни обекти се превръщат най-вече връзките и отношенията както между еднаквите като клас елементи, така и между различните класове елементи. Мисленето търси и намира общото и особеното между тях.
За системите Няя и Вайшешика, терминът калпана също означава мислене. То свързва единичното с общото и всеобщото. За Няя мисленето и умозаключението следват непосредствено след перцепцията и се разгръщат в три общи нива - психологическо (където общото в обектите е на нивото на чистото психологическо наблюдение), емпирично (където общото все още не е обосновано) и логическо ниво, където единичното, общото, особеното и всеобщото имат логическо съдържание.
За будизма като цяло калпана означава мисловна конструкция. Сарвастивада разбира калпана като мислене, определение, съгласуване, измерение („Джнянапрастхана, VIII,1). Йогачара (Дигнага) разбира калпана като нещо противоположно на непосредственото възприятие, обект конструиран от цялостната психо-мисловна сфера. Мисленето (калпана) не може да достигне непосредствено до истинската реалност. Единичните същности от една страна не могат да бъдат познати от мисленето, от друга не могат да се възприемат от съзнанието и не могат да участват в ставането на представите и образите. Те следва да се групират в комплекси и по този начин да изградят образа. Намесата на мисленето (калпана) във възприятието конструира образа според нивата на знанието и разбирането, както и според особеностите на общата психо-мисловна организация на съзнанието. То не може да познае истинската същност на вещите и явленията. Знанието получено от калпана се разделя на обект и субект, т.е. именно то създава двойствеността.
Дхармакирти определя мисленето като „ясно мисловно възприемане на обекта”, като способност да се създават ясни представи, които могат да се свързват с езика. Между мисленето и възприятието съществува преходно звено, което Дхармакирти нарича ментална перцепция или „умно възприятие” (манас-пратякша) благодарение, на което образът се свързва с езика. Когато логическите признаци се свържат с езика се получава т.нар. от Дхармакирти умозаключение за другите. От друга страна мисленето (калпана) може да доведе до разбирането за необходимостта от Просветление и спасение, а това значи намиране на правилния път.
Викалпа е сащо особено важно понятие в будистката теория на познанието. То означава “ментална конструкция”. За много автори викалпа и калпана са синоними. В различните системи на индийската философия понятието викалпа също като калпана има различни значения, или по-скоро различни нюанси. За будизма значението “ментална конструкция” е основно. Най-ясно е в късния будизъм на йогачарите.
Дхармакирти смята, че същинската реалност е непосредственото проявление на дхармите, което не може да се схване от съзнанието защото не може да премине в чист вид през акта на перцептогенезата. До съзнанието то идва във формата на психическа и ментална конструкция. Поради това обектите, които възприемаме са главно ментални конструкции. С други думи ние не ги възприемаме, а ги създаваме. Те са реални само като конструкции, а не сами по себе си. Според будистката терминология те нямат собствена същност или собствена природа (сваланкшана). Това довежда до спорове между будистите. Някои учени считат, че т.нар. “груби вещи” или предметите, които възприемаме имат собствена природа. Подобен възглед утвърждават най-вече сарвастивадините, както и някои тибетски учени (Дагцанк 1405-?).
Задълбочаването на концепцията за познанието като ментална конструкция стига в някои представи до крайни варианти. Понятието викалпа се приравнява с простата илюзия, дори с халюцинацията. Смята се, че викалпа е възприятие без обект. Възприятие, което има живост, яркост, константност, модалност, но няма обект. А това вече е халюцинация. Възприеманият от нас свят се превръща в представа.
Механизмът на образуване на викалпа е следният: В основата на изкривяването на възприятието е желанието. То се формира от глъбинната представа за личността (Аза). Желанието да сме непроменлива личност, перманентно съществуващ Аз е корен на желанието изобщо, корен на неведението. Това абстрактно желание се конкретизира в желанието за битие, в желанието за безсмъртие, в убеждението, че безсмъртието е вътрешно присъщо на човешкия дух, че безсмъртието на душата е необходимо условие за съществуването на света. Механизмът на пътя на желанието наподобява психоаналитичния принцип на изтласкването. Абстрактното желание трябва да се освободи. Неговият път е през съзнаваното и логическото поле. За да премине оттам абстрактното желание следва да приеме някаква форма, а това е формата на външен обект, на нещо което идва отвън, т.е. на нещо реално. По този начин абстрактното желание е основата на конструкциите. Външният обект е форма на вътрешното желание. Това създава и представата, че външните обекти следва да бъдат адекватни с възприемащата същност.
Лит.: Щербатской Ф. И. Теория познания и логика по учению позднейших буддистов. Ч. 1-2. / санскр. параллели, ред. и примеч. A.B. Парибка. СПб., 1995; Дигнага. Прамана-самуччая-вритти / пер. с санскр. В.Г. Лысенко // Лысенко В.Г. Непосредственное и опосредованное восприятие: спор между буддийскими и брахманистскими философами. М., 2011. 



неделя, 23 ноември 2014 г.

БУДОЛОГИЯ



Будологията е научна дисциплина, която се занимава с различните аспекти на будизма.
Едни от първите европейски будолози са унгарецът Александър Чома де Кьорьоши (1784 – 1842) и френският индолог Ежен Бюрнуф (1801 - 1852).
Александър Кьорьоши живее дълго време в Индия. Автор е на първия тибетско-английски речник, както и на множество трудове и преводи. През 1933 г. той е обявен за Бодхисатва.
Ежен Бюрнуф създава една от най-силните будологически школи в Европа, френско - белгийската. Тя се отличава с това, че поставя акцентите върху историята на будизма. Основният му труд е „Въведение в историята на индийския будизъм“ (I’Introduction a l’Histoire du Bouddhisme Indien, 1844 г.). Негови ученици са Емил Сенар (1847-1928) (основателят на Pali Text Society, Общество на палийските текстове), Силван Леви (1863 - 1935) и Ж. Сент-Илер.
Силван Леви превежда и публикува (през 1907 г.) множество будистки текстове, между които „Махаяна сутраланкара“ на Майтрея - Асанга и „Двадесет-стишията“ и „Тридесет-стишията“ на Васубандху (1925 г.). Ученик на Силван Леви е Луи де ла Вале Пусен, един от най-големите представители на френско-белгийската школа.
Ж. Станислас (1799 – 1873) е виден френски филолог и изследовател на Изтока. Фуко Филипи (1811 – 1894) е будолог, пионер на френската тибетология. Той за първи път издава граматика на тибетски език във Франция и е един от първите, които преподават тибетски език.
Представител на френско-белгийската школа е и Пол Дьомевил (1894-1979), един от най-големите авторитети по китайските текстове. 
В Белгия продължител на делото на Луи де ла Вале-Пусен (1869 – 1938) е Етиен Ламот (1903-1983). Той работи с текстове на санскрит, тибетски и китайски езици. Превел е на френски език „Вималакирти нирдеша сутра“, „Сандхинирмочана сутра“ и „Шурангама самадхи сутра“.
Основател на английската будологическа школа е Макс Мюлер (1823-1900).
Заедно с него за основоположници на английската школа се считат и съпрузите Рис-Дейвис (Томас Уилям (1843-1922) и Каролина Августа Фоли). Те създават „Общество на палийските текстове“, (Pali Text Society) целта, на което е превеждане на много оригинални будистки текстове, създаване на речници и други пособия.
Голям принос в превода на палийските текстове има и английско-немският учен Едуард Конзе (1904-1979), а също и изследователката Ай Б. Хорнер (1896-1981). Специалисти по изучаване на тантристкия будизъм са Д.Л.Снелгроув и Д.С.Руег.
Роберт Чайлдерс (1838-1876) е английски изследовател на Изтока, автор на първия англо-палийски речник.
Михаел Ейрис (1946-1999) е съвременен английски будолог и тибетолог, един от водещите изследователи на историята и културата на Бутан.
В Германия интересът към Изтока, и в частност към будизма и будистката философия, се формира твърде рано. При Хегел това става когато той готви лекциите си по „История на философията (1822). „Следствие на неговия интерес към обществения живот, той се обръща не само към първоизточниците, но и към вторични източници, от които черпи най-разнообразна информация, в частност към съобщенията на британските офицери. Към тях той има много по-голямо доверие, отколкото към индологическите трудове на немските философи, такива като Шлегел и Хумболт.“ [1]
Друг велик немски философ, Артур Шопенхауер, има непосредствен интерес към будизма и будистката философия.
Интерес към будизма имат много немски философи, Едуард фон Хартман (1842-1906), Ф. Мейнландер (1841-1876), великият композитор-философ Рихард Вагнер (1813-1883), Фридрих Ницше(1844-1900) и др.
Теодор Бенфей (1809-1881) е немски санскритолог, основоположник на сравнителното литературознание. Публикува множество древноиндийски текстове, в това число „Химните на Самаведа“, санскритска граматика и „Панчатантра“. В предисловието на „Панчатантра“, Бенфей набелязва основните положения на „теорията на взаимстването“ или миграционната теория.
Вилхелм Лудвиг Хайгер (1856-1943) е немски индолог, специалист по езиците пали, сингалски и дивехи. Автор на множество изследвания върху будизма.
Алберт Грюнведе (1856-1935) е немски тибетолог, специалист по будистко изкуство.
Хенрих Дюмулен (1905-1995) е немски религиовед, изследовател на Дзен будизма.
Един от най-големите представители на германската будология е Г.Олденберг (1854-1920). Автор на базовото изследване „Буда, неговият живот, учение и община“.
Ерих Фраувалнер е немски изследовател на философията и религията, историк на индийската философия. Работил е във Виенския университет. Автор е на „Die Philosophie des Buddhismus“ (1956).
Известни представители на италианската школа са Джовани Джентиле и Джузупе Тучи. През 1933 г. те основават Италианския институт за Средния и Далечен Изток.
Всепризнат специалист по махаянистка философия е индийският учен Т.Р.В.Мурти.
Отделен дял на будологическата наука са изследванията върху будистката епистемология и логика. Видни специалисти в тази област са: Ф.И.Щербатской, К.Н.Джаятилеке, А.К.Уордер, Е.Фраувалнер, Е.Щайнкалнер, Р.Робинсон, Р.Чи, Масааки Хатори, П.С.Джайни, А.Вайман, Р.Гунаратне.
Будологията в Русия започва през 20 те години XIX в. когато Я.И.Шмидт (1779-1847) публикува на руски език тибетска граматика и на немски език много будистки текстове.
През 1840 г. архимандрит Палладий[2] (1817-1878) е изпратен на духовна мисия в Китай където създава руско-китайски речник и написва множество трудове върху будизма.
В.П.Василев е автор на фундаменталния труд „Будизмът, неговите догми, история и литература“.
И.П.Минаев изследва най-вече индийския будизъм. Той е превел на руски език „Пратимокша-сутра“. Изучавал е множество палийски текстове.
През 1897 г. С.Ф.Олдембург създава серията Bibliotheca Buddhica. Целта е била публикуване на будистки текстове и изследвания.
За основател на руската будологическа школа се счита академик Ф.И.Щербатской. Той има различен подход към изучаването на будизма. Важна е мисълта, спецификата на мировъзприятието, особеностите на мисленето, а не традиционният превод на будистките текстове. Руската будологическа школа се отличава с това, че поставя акцента върху философията на будисткото учение.
Ф.И.Щербатской учи санскрит в С-Петербургския, както и във Виенския университет. Във Виена той работи със санскритолога Г.Бюлер, а по-късно с будолога Якоби. През 1900 г. той става приват - доцент в катедрата по санскритология на Източния факултет, а през 1918 г. действителен член на Руската академия на науките.
Щербатской е основател на компаративисткото направление в изучаването на будистката философия. Превежда от санскрит на руски език множество оригинални текстове, автор е на повече от 60 работи, в това число и 6 монографии. Едни от най-значимите му произведения са: Центральная концепция буддизма и значение термина „дхарма“, „Концепция буддийской нирваны“, „Буддийская логика, т. 1-2“, „Избранные труды по буддизму“, „Теория познания и логика по учению позднейших буддистов“, Часть I, „Учебник логики, Дхармакирти с толкованием, Дхармоттары“, Часть II, „Источники и пределы познания“.
Ф.И.Щербатской умира през 1942 г. в Казахстан където е евакуиран по време на Втората световна война.
Ученик на Ф.И.Щербатской е О.О.Роземберг. Изводите му значително се отличават от тези на Щербатской. Автор е на Проблемы буддийской философии“.
Друг ученик на Щербатский е Е.Е.Обермилер (1901-1935). Той изучава текстовете на Майтрея-Асанга - „Абхисамаяланкары“ и „Ратнаготравибхаги“.
Важна роля във възстановяването на Библиотека Будика има Ю.Н. Рьорих (1902-1960).
Руски будолози и учени, които се занимават с проблемите на будистката философия през 60-70 г. са: В.Н.Топоров (1928-2005), А.П.Пятигорский (1929-2009), М.Мамарашвили (1930 – 1990), Б.Д.Дандарон (1914-1974). През втората половина на 70-те и началото на 80-те години работят изследователите Н.В.Абаев (1949), Л.Е.Янгутов, С.Ю.Лепехов, С.П.Нестеркин.
Л.Е.Мял (1938 – 2010) е основател на естонската будология.
Представителите на новото поколение будистки изследователи са: А.Н.Игнатович (1947–2001) (история на будизма в Япония, школите Тендай и Нитирен), Л.Н.Меншиков (1926–2005) (будистки текстове от Дунхуан; дидактическата литература бянвен), В.Н.Андросов (1950) (учението на Нагарджуна), В.Г.Лисенко (1953) (ранен палийски будизъм), А.В.Парибок (1952) (палийски будизъм), А.М.Кабанов (Дзен и класическата японска литература), М.Е.Кравцова (будизъм и общество в ранносредновековен Китай), С.Д.Серебрянний (1946) (индийска религиозно-философска литература; махаянски сутри), М.Е.Ермаков (будистка агиография и простонароден будизъм в Китай) и др.
През 90-те години, в С-Петербургския университет се оформя нова будологическа школа, генетически свързана със школата на В.И.Рудой (1940-2009). Основни представители са Е.А.Торчинов (1956-2003) и К.Ю.Солонин.
Академичната американска будология се сформира сравнително късно. Активно се изучава и изследва будизма в Далечния изток. В това направление работят изследователите Дж.Мак-Рей (издал фундаменталния труд “The Northern School and the Formation of Ch’an Buddhism”), Р.Гимелло, Р.Басул и П. Грегори, който изследва китайския мислител Цзун-ми и др.
Известен съвременен американски будолог, тибетолог, философ, историк и будистки учител е Александър Берзин (1944).
Водещи изследователи на будизма в Китай по санскритски източници са санскритологът Хуан Синчуан и У. Байхуей. Будистките текстове са изследвани главно по китайските преводи.
Оуян Цзинъу (1871-1943) е основател на будистката академия в Нанкин (1922—1952). Отдава предпочитание на индийските будистки версии и счита, че в китайските школи се изменят същностни елементи от будисткото учение, най-вече Махаяна. По този начин Оуян Цзинъу се превръща в реформатор на китайския будизъм.
Съвременен изследовател на китайския будизъм е Фан Литян. Автор е на произведенията „Изследване на китайския будизъм от периода Вей, Цзин, Южните и Северните династии“, „Китайският будизъм и традиционната култура“. 
Японската будология е всепризната. В средата на 20-те години в Япония се издават множество будистки текстове. „Тайсьо синсю Дайдзокьо“, издаден преработен и преиздаден от 1968 до 1980 г. е будистки сборник, съдържащ текстове от китайската, японската и корейската традиции. Издава се и „Голям будистки речник“ (Букьо дайдзитен) под редакцията на Мотидзуки Синко, който се превръща в един от най-авторитетните справочници.
В Япония работят много световно извести изследователи на будизма - Накамура Хадзиме, Гадзин Нагао, Судзуки и много други. 
Кавагути Екай (1886 – 1945) е японски будистки монах, първият който посещава Тибет и Непал. Екай прави две пътешествия в Тибет през 1900 и през 1902 г., както и четири в Непал, съответно през 1899, 1903, 1905 и 1913 г. Той описва пътешествията си в книгата „Три години в Тибет“.
В Япония през 1880 г. възниква „критическият будизъм“. Известните санскритолози и изследователи на будизма Хакамая Нориаки и Мацумото Сиро, провъзгласяват завръщането към истинския индийски будизъм. Така възниква критическият будизъм, който бързо се разпространява не само в Япония, но и в други страни.
В България будизмът няма традиции, но има интерес към него. Будистка философия се изучава в програмите по източна философия към Софийския и Великотърновския университет. Чете се курс по будистка философия и в Пловдивския университет.
Лит.: Торчинов Е.А., Введение в буддологию - СПб: Санкт-Петербургское философское общество, 2000; Ермакова Т.П. Буддология. М., 2001; Торчинов Е.Л. Введение в буддологию: Курс лекций: Учеб. пособие. СПб. 2000; Лысенко В.Г., Терентьев А.А., Шохин В.К. Ранняя буддийская философия. Философия джайнизма. М. 1994.




[1] Г. Б. Шаймухамбетова, Гегель и Восток, Принципы подхода. с.25.
[2] Петр Иванович Кафаров.