Общо показвания

събота, 12 декември 2015 г.

ВАДЖРАЧХЕДИКА ПРАДЖНЯ ПАРАМИТА СУТРА



„Вадрачхедика Праджня Парамита Сутра“, „Елмазенатасутра“ или „Сутра за съвършената мъдрост, разсичаща невежеството като удар на мълния е основен текст на системата Махаяна. Една от основните идеи в сутрата е, че връзката на мисленето с езика не може да отрази истинската реалност, доколкото езикът борави със знаци. Следователно всичко, което е изказано, дори това което е казано от самия Буда, не може да бъде абсолютно истинно, защото е определено от условия  (знаци). Боравейки с образи и знаци мисленето също не може да достигне до истинската реалност.
Според сутрата истинската реалност няма образ и следователно не може да бъде възприета и описана. Тя е „обект“ на съзнанието на просветления. Пътят към Просветлението минава през постигане на висши качества за познание, през интуицията и през познанието на самата дхарма. Ето част от текста:
Бхагават каза: Как мислиш Субхути, съществува ли в Татхагата телесно око?
Субхути каза: Да Бхагават, Татхагата има телесно око.
Бхагават каза: Как мислиш Субхути, съществува ли в Татхагата удивително око?
Субхути каза: Да Бхагават, Татхагата има удивително око.
Бхагават каза: Как мислиш Субхути, съществува ли в Татхагата око на интуицията  (праджня)?
Субхути каза: Да Бхагават, Татхагата има око на интуицията (праджня).
Бхагават каза: Как мислиш Субхути, съществува ли в Татхагата зрение за самата дхарма?
Субхути каза: Да Бхагават, в Татхагата съществува зрение за самата дхарма.
Бхагават каза: Как мислиш Субхути, има ли Татхагата окото на Буда?
Субхути каза: Да Бхагават, Татхагата има окото на Буда. (Ваджрачхедика Праджня Парамита сутра, 18)
В сутрата се застъпват и следните твърдения:
Буда не е човешко същество, а е самата истинна реалност, такава каквато тя е (Татхагата).
Нито личността (Аза), нито дхармите имат собствена същност.
Живите същества пребивават в Нирвана и единствено невежеството (авидия) поражда илюзията, че те пребивават в Сансара.

неделя, 27 септември 2015 г.

НЕВЕДЕНИЕТО (АВИДИЯ)



Неведениие (санскр. Авидия), (пали, Авиджя) буквално означава отсъствие на знание, неведение, объркано съзнание, незнание.
Едно от основните понятия в индийската философия както на ортодоксалните, така и на неортодоксалните системи и школи. За ранния будизъм авидия е незнанието и неразбирането на четирите благородни истини (Самюта-никая П.4), а също и неразбирането на природата на субекта (Аза). Счита се, че основанието на авидия са страстите и желанията, които променят цялостния познавателен спектър и не може да бъде различавано видимото от реалното.
„Неведение се нарича състоянието на афективност от предишното съществуване, доколкото самото неведение се съпровожда от афекти, а проявлението на афектите се нарича неведение”[1].
Не напразно формулата за зависимия произход започва с неведението[2]. То е основната, главна причина за появяването на съществото в света и във вихъра на битието. От една страна неведението е пълна пасивност на съществото, липсата на елементарна мисловна проникновеност. Съществото се е оставило на закона, подобно на течението на река, която го носи и ще го пренесе там където отива. Но от друга страна неведението е и липсата на съзнание за този процес. Всичко това създава “елемента” на неведението (авидия), който служи за база, за основа на новото съществуване.
Основният момент, или непосредствената причина на новото съществуване е “вълнението на елементите” и това, че човешкото същество не е успяло да успокои този вихър през времето на земното си съществуване.
Успокоението на елементите е непосредствено свързано с разбирането, а то е мисловно успокоение. С други думи, пред човешкото същество се поставя едно основно изискване, а именно разбирането на същността и смисъла на човешкото битие. Това е и смисълът на религията и философията, това е и смисълът на човешкото съществуване, а може би това е изискването към човека от божеството. От друга страна това е и “метафизическата потребност” на човека, потребността от знание, онова което Хегел нарича “най-голямата потребност на човека”.
Пътищата към Авидия
Авидия е основа на формите на илюзията. Една от тези форми е Аварана (санскр.) Това е завеса, създадена от илюзията (майя), покров, защита. Тя не позволява да се възприемат истинните същности, а единствено следствията на менталните конструкции на мисленето и съзнанието. Тя бива два вида. Първата е нисша аварана (аваранами), която има основания най-вече в психическата сфера. Шестте аваранами, които пречат да се познае истината са: мързелът и леността (каушидия), горделивостта (мана), самозалъгването (сатхя), високомерието (аудхатхя), ненаситността (анабхога), преситеността (сабхога). Втората аварана е свързана с мисленето и мисловните конструкции, следствие на участието на различните психически процеси и мисловни изкривявания в перцептогенезата и ноемогенезата. Аваранамите, които препятстват освобождението на низше ниво се наричат клеша-аварана, а тези които препятстват познанието се наричат джнея-аварана.
Като форма на логическите илюзии може да се разглежда и Авякрита (санскр., непрояснен, неопределен). Това е непреодолимо противоречие, антиномия, нещо което не може да се реши еднозначно. Мисленето с еднаква логическа увереност може да твърди и едното, и другото положение на антиномията. За будизма това са най-вече основните метафизически въпроси.
Списъкът от 14 въпроса, на които Буда не е отговорил, е даден в трактата Дхарма-синграха[3].
Първите десет положения от този списък са дадени още в сутрите на Палийския канон. Останалите четири положения са съставени и добавени по-късно от Нагарджуна и Чандракирти, след което метриката е изменила числото си[4]. Ще приведа този списък от трактата “Дхарма-синграха”:
1. Вечен ли е светът?
2. Не е ли вечен светът?
3. Светът е и вечен, и не-вечен едновременно?
4. Невярно ли е, че светът е вечен и не-вечен едновременно?
5. Има ли светът край, предел и граница?
6. Безконечен ли е светът (безграничен)?
7. Или светът е и ограничен, и безграничен (едновременно).
8. Невярно ли е, че светът е ограничен и безграничен едновременно?
9. Истинно съществуващият, Татхагата, съществува ли след смъртта?
10. Истинно съществуващият, Татхагата, несъществуващ ли е след смъртта (си)?
11. Истинно съществуващият, Татхагата и съществува, и не съществува след смъртта (си)?
12. Не-вярно ли е, че истинно съществуващият, Татхагата и съществува, и не съществува след смъртта?
13. (Животът), „Аза“ същото ли е както и тялото?
14. (Животът),“Аза“ е едно, а тялото е друго?
Към авидия водят т.н. отрови на мисълта. Те се наричат Асрава (санскр., букв. замърсяване, отрова). Асрава е основно препятствие за намиране пътя за Просветлението и спасението. „Отровите” за мисълта и духа, според будизма, са най-вече желанието за перманентно съществуване, лъжовните възгледи и невежеството (авидия). Тези специфични „отрови“ на мисълта създават и особени качества и склонности на мисълта, които й пречат да възприеме действителната реалност. Наричат се Анусая (санскр.), Анушая (пали). Това са латентни, скрити дълбоко в подсъзнанието качества, които водят към неведение. Буда определя седем скрити склонности и тенденции. Първата е скритата склонност към чувствените желания; втората, скритата склонност към отвращение; третата, скритата склонност към неправилни възгледи; четвъртата, скритата склонност към съмнение; петата, скритата склонност към самомнение; шестата, скритата склонност към желание и стремеж за продължително съществуване и накрая скритата склонност към неведение.
Различават се три равнища на тези скрити склонности. Първото ниво се нарича анусая - скрити склонности като тенденции на самия разум. Те могат да вкарат мисленето в капана на мисловните конструкции, противоречия и антиномии.
Второто ниво се нарича парийютхана. Скритите склонности са дълбоко в подсъзнанието. Те подчиняват на себе си мисленето, и разбирането.
Третото ниво наречено витикама е свързано с мотивацията, следствие на тези скрити склонности. На това ниво се генерират най-неблагоприятните ментални импулси, които водят след себе си много лоша карма.
Една от основните „опори“ на неведението според будистката философия е Асмимана (пали, букв. представа, мисъл за съществуването на собствения „Аз“, мисъл за съществуването на идеята за самия себе си, за представата „аз съм”). Будизмът счита асмимана за лъжовна представа, основно препятствие към Просветлението и освобождението, независимо че тя е съществена част от обикновеното човешко съзнание.
Терминът следва да се различава от привързаността към собствения „Аз”(атмамана), както и от вярата в съществуването на перманентен „Аз”. Асмимана и е близък с понятието Адукха-мусала[5].



[1] Абхидхармакоша, разд.3, 21.
[2] В някои източници, например “Маханидана-сута”, степените “авидия” и “санскара” отсъстват. В Маджджихима-никая преди “авидия” е “асрава”, т.е. източникът на безпокойството. В „Сута-нипага“ няма “нама-рупа”, „шат-аятана“, „бхава“, „джати“ и „джара-марана“. В по-старите варианти степените 4, 5, 11 и 12 са пропуснати. Според Е.Конзе липсват точно тези елементи, които имат отношение към метапсихозата.
[3] Дхарма-синграха (Сборник на основните положения на закона).
[4] Андросов В.П. Буддизм Нагарджуны.
[5] Адукха-Мусала – Неутрално чувство (ведана), което нито е приятно, нито е неприятно. Адукха - мусала не е липса на чувствителност, а просто чувство, което не е нито приятно, нито неприятно. То не е свързано с емоционалната сфера, нито с възприятието или с конкретна ситуация. При него не е насочено вниманието  (манаскара) и като такова то е извън психическата реактивност. То е близко до простото усещане за битие.

събота, 19 септември 2015 г.

ДРЕВНИ БУДИСТКИ ФИЛОСОФИ



АЛАРА КАЛАМА (дълъг и червено-кафяв) - Първият учител на Гаутама Шакямуни. Живял през първата половина на V в. пр. н. е. Счита се, че Алара Калама е един от първите учители по Йога и Санкхя. Бил е и практически учител. Имал е собствено учение за медитацията, състояща се от четири степени. Последната е медитация върху пустотата. Тези практики са възприети от будизма. Имал е славата на един от най-големите майстори на концентрацията на ума. Оглавява школа в покрайнините на град Вайшали. Имал е около 300 ученици. Според учението му съществуват различни светове или сфери. Всяка една от тях има собствени закони. Последната е сферата на нищото, или свят на отсъствие на всичко. Възможността тази сфера да бъде „преживяна“ е смисъл на познанието.

Всичко, което се ражда, живее, остарява и умира е в сферата на проявеното. В неговата противоположност се познава другата сфера на битието – непроявеното.
Незнанието, невежеството (авидия), алчността са основните причини за прераждането и битието в Сансара. Но често самият човек не извършва действията, които довеждат до незнание, невежество, алчност и пр., а това се определя от особени установки, нагласи в съзнанието му. Тези установки човек приема за собственото си съзнание, за собствения „Аз” и поради това потъва в невежеството. С други думи човек се привързва не към собствения си „Аз”, Атман, а към установките в съзнанието си.
Алара Калама различава осем състояния на съзнанието, следствия на тези установки (нагласи), или както ги нарича „осем сансарични съзнания“. Асвагоша в „Живота на Буда“ (Будачарита ХП.23-32) смята, че Алара Калама свързва тези състояния (установки - нагласи) с незнанието (авидия) като определя три аспекта на съзнанието, свързани с него.
Първият е интелектуалният аспект където незнанието се проявява като неправилни възгледи за света, индивидуалност, смесване на позиции и представи, механично налагане на възгледи, неразличаване, отпадане.
Вторият е емоционалният аспект. Тук незнанието се проявява чрез жаждата и силните и неконтролирани желания.
Третият е волевият аспект. В него незнанието се проявява чрез привързаността и неправилните средства за постигане на целите.
Алара Калама има собствено учение за Атман. Именно това учение не е удовлетворило Буда.
Алама Калама е бил възхитен от качествата на новия си ученик. Предлага му да остане в школата и да заеме мястото му. Бъдещият Буда отказва.
Лит.: Шохин В.К. Буддийская версия древней санкхья-йоги (Традиция Арада Каламы) // Историко-философский ежегодник'87. М., 1987; Шохин В.К. Школы индийской философии. Период формирования (IV в. до н.э. - II в. н.э.). М.,2004; Индийская философия. Шраманский период. СПб., 2007; Индийская философия. Энциклопедия, М. 2009


АМОГХАВАДЖРА (705-774) - Теоретик и практик на езотеричния будизъм. Превежда множество езотерични будистки трактата от санскрит на китайски език. Учител на Кокай, основателят на школата Сингон-сю.

АРИАДЕВА (АРЯДЕВА) (начал. на III век) - Един от най-големите представители на Мадхямика. Ученик на Нагарджуна. Основател на учението Мадхямика – Прасангака.
Роден е в Шри Ланка. Произхожда от семейство на брахмани. Бил е с едно око, поради което е наричан Канадева (едноок). Най-вероятно е посветил окото си на божеството Махешвара или на някое от горските божества.
Най-значителните му произведения са “Хаставалапракарана” и “Чатухшатака”. Смята се, че е автор на повече от 23 книги. Преписваното му авторство на съчиненията - “Акшарашатака», «Мадхъямакабхрамагхата», «Джянасарасамучая», «Читтавишуддхи-пракарана» се оспорва от някои изследователи.
В “Чатухшатака” Ариадева анализира идеята за перманентността, Аза, философията на времето, познанието, от позицията на концепцията шунья. Разработва също и учението за двете нива на истината.
Според Ариадева истински съществуващото не може да бъде действителен обект на мисълта. Следователно то не може да бъде изразено с думи. Пътят към него е в откриването и отричането на неистинното. Ако истинното е неизразимо, то изразимото е особено. Можем да си послужим със следния пример: истинното “няма цвят, то по-скоро е бяло”. Всяко “цветно” нещо - било червено, синьо, зелено и пр. е особено. Но истинното не е и черно. Черното е отрицание, небитие, а истински съществуващото, не е.
Ариадева е признат за Бодхисатва.

АСАНГА (около 315-390 след Хр.) - Основателят на школата Йогачара (Виджнянавада). Роден е в Гандхара, страна която се е намирала на територията на съвременен Афганистан или Пакистан. Обучава се е в школата Муласарвастивада, но по-късно преминава на позициите на Махаяна. Развива метафизиката на школата и философската страна (метафизиката) на махаянисткото учение. Счита се, че е автор на 19 труда по Абхидхарма и Праджна-парамита, коментари върху Нагарджуна и др. Ученик на Матреянадха.
Според Асанга съзнанието (виджняна) се разделя на осем вида. Петте чувствени форми на съзнание (зрителното, слуховото, обонятелното, тактилното, вкусовото), от една страна и мисленето, разума и съзнанието съкровищница (алайа-виджняна), от друга.
Основни произведения са: Абхидхарма-самуччая (Кратко изложение на догматиката); Махаяна-самграха (Свод на Махаяна); Йогачара-бхуми-шастра.

АТИША (980 – 1054) - Наричан в Тибет Джово, Атиша е будистки учител от империята Пала, който наред с Кончог Гялпо и Марпа Лоцава е ключова фигура от повторното разпространение на ученията на Буда в Тибет.
Основател на школата Кадам. През 1024 г. пристига в Тибет, в манастира „Саме“ където започва активна писателска и преводаческа дейност. Школите Кадам, Сакя и Кагю са известни като Школи на Новите Преводи. Школата Нигма принадлежи към Школите на Старите Преводи.
Много от съчиненията му влизат в тибетския канон Данджур.
Атиша умира през 1054 г. като прекарва 30 г. в Тибет, в селцето Летхан, близо до столицата Лхаса. През 1978 г. прахът му е пренесен в Дака.

АШВАГХОША (около 80-150 г. от н.е.) - Индийски философ и поет. Роден в Северна Индия. Брахман по произход. Смята се за най-големия индийски поет преди Калидаса. Първоначално е бил странстващ поет, изкусен в словесните дебати и е можел да победи майсторите на словесните спорове. По-късно се обръща към будизма. Автор на „Махаянашрадходпада“ („Пробуждане на вярата в Махаяна“), „Будхачарита“ („Описание на живота на Буда“) и „Махаланкара“ („Книга на Славата“).

БОДХИДХАРМА (санскр., букв. дхарма на Просветлението, учение за Просветлението) - Легендарен индийски учен и мислител (440-528 ), 28-ят будистки патриарх, или първият патриарх на Чен (Чан) будизма. Роден в Южна Индия, град Канчи, столицата на южноиндийското царство Палава. Брахман по произход. След дълго пътуване, продължило повече от три години, Бодхидхарма пристига в Китай. Според Даоюанем („Записки за предаването на светилника в годините на Цзинде“) това се е случило през 527 г.
Една от легендите за Бодхидхарма, е, че той е прекарал 10 години в манастира Шаолин, седейки неподвижно и съзерцавайки една каменна стена. Бодхидхарма счита, че първото условие да се промени съзнанието и да се стъпи на пътя на Просветлението е да се подчини напълно тялото. Поради това той усъвършенства медитативните практики като въвежда много нови елементи в тях.
Автор на няколко трактата, където се излага учението му за успокояването на ума, за двата пътя и четирите метода. Първият път това е „влизането в принципа“, пътят на разума, който достига до осъзнаването, че всичко живо има една и съща природа – природата на Буда. Вторият път – „влизането в практиката“ е пътят на успокояването на ума. Той се осъществява с помощта на правилното поведение, което включва:
·        Да не изпитваш злоба и ненавист, защото всички наши страдания са следствие на нашите постъпки от предишни прераждания;
·        Да се ограничат желанията защото успокояването на ума значи отстраняване на корена на желанието;
·        Да се следва Закона, който може да успокои и просветли ума ни;
·        Да имаме знанието за собствената си карма, която управлява нашите действия.
Точната дата на смъртта му не е известна. Повечето автори приемат, че това е станало през 536 г.
Лит. Broughton J.L. The Bodhidharma Anthology: The Earliest Records of Zen. Berk,1999.

БУДХАГХОША Инду-будистки мислител (5в.), редактор и коментатор на Палийския канон (Типитака). Един от най-големите философи на Стхавиравада (Тхеравада). Основният му труд е „Път към чистотата” (Висудхи-мага). Това произведение е своеобразен пътеводител по Абхидхармистка литература. В него се разглеждат също медитативните практики, учението за свръхспособностите (идхи). Прави се класификация на дхармите, разглежда се учението за страданието, неговия произход и възможността за прекратяване.

БУДХАПАЛИТА (около V-VI в.) - Будистки философ. Последовател на Нагарджуна и Ариадева. Развива логико-полемичните методи. Става един от основателите на Прасангика – Мадхямика. Според Будхапалита собствена природа и собствена същност не съществува дори в номинален смисъл.

БХАВАВИВЕКА - Будистки философ от линията на Мадхямика. Живял през средата на VI в. Възгледите му са различни от тези на Дхармапала. Считат го за негов противник. Внася нови елементи в будистката логика. Счита, че познанието е налично още преди неговото възникване. Това е тезис на Йогачара, който Бхававивека приема.
Считат го за основоположник на школата Сватантрика-Матхямика. Смята, че пустотата не е просто небитие, а обозначение на липсата на собствена същност. Признава два основни способа на истинно познание. Първият е непосредственото възприятие. При него се схваща единствено даден аспект на обекта. Истинното възприятие не трябва да бъде засегнато от емоциите, чувствата или разсъдъка. Само по този начин то би могло да достигне до истинната действителност. Самото непосредствено възприятие трябва да се освободи от чувствените моменти в себе си. Възприятието той разделя на:
·        чувствено;
·        умствено;
·        йогийско;
·        самовъзприятие.
Вторият способ на познанието е изводът, който схваща общите закономерности в него. Непосредственото възприятие следва да е изчистено от други психически процеси. Ако това не е така изводите също няма да бъдат верни.

ВАСУБАНДХУ (410-490 г., според някои автори 400-480 г.) - Знаменит будистки философ, автор на Енциклопедия Абхидхармакоша. Велик систематизатор на будизма. Започва дейността си като привърженик на школата Сарвастивада. Негов учител е Будхамитра. Добива известност благодарение на победата си над един от най-знаменитите учители на системата Санкхя – Викрамадитя. Най-голямото духовно постижение е написването на съчинението Абхидхармакоша (Енциклопедия Абхидхарма). По-късно, под влияние на брат си Асанга, преминава на позициите на Махаяна в лоното на махаянистката школа Йогачара.
В Абхидхармакоша се систематизират основните положения на будизма и на будистката теория на дхармата. Оформя се абхидхармистката будистка традиция.
Автор е и на произведенията “Вадавитхи“, „Вадамарга“, “Таркашастра“, „Виджняптиматрашастра“. Много известни са неговите „Тридесет строфи“ (Тримшика) и „Двадесет строфи“ (Вимшатика). Написал е също „Кратки коментари към Махаяна“ (Вахаяна - самграха); Сутра за „Десетте степени“ (Дашабхумикабхася); „Четиристотин химна“ (Чатухшатака-шастра); Ясното възприемане на 100 дхарми“ (Махаяна шатадхарма-пракашамукха шастра); коментари към „Великата Амитабха – сутра“ (Амитаюс-сутропадеша); Разсъждения за Чистата Земя (Сукхавати-вьюхопадеша).
Васубандху е починал на осемдесет годишна възраст. Що касае точните години на живота му, мненията на учените се различават. Някои изследователи считат, че не е възможно един човек да напише такова по обем творчество. Би следвало да има и друг Васубандху. Смята се, че съществуват две исторически личности, Васубандху Старши (320-380) и Васубандху Младши (410-490). Единият от школата Саутрантика и другият Васубандху от школата Сарвастивада. Като доказателство за съществуването само на една личност се използва анонимния трактат (критика на Абхидхармакоша, Абхидхарма–дупа), според който авторът Васубандху е един.

ВАСУМИТРА – Повечето автори считат, че съществуват няколко будистки философи с това име[1].
Възгледите на един от тях с името Васумитра, живял I-II век, се разглеждат в „Махавибхаша”(Великото тълкование).
Васумитра изследва зрителното възприятие, паметта, елемента манас, който има същностно отношение към паметта и осигурява събитийната приемственост. Критикува възгледите на привържениците на квазиличността и субстанционалния „Аз”. Неговите възгледи, че след физическата смърт на съществото и новато прераждане (антарабхава) дхармични и кармични конфигурации продължават съществуването си в общия поток на дхармите, се приемат от Сарвастивада.
Друг будистки философ (според някои автори, същия) живял през II в. от н.е., носещ това име е автор на абхидхармисткия текст „Дхатукая”. Текстът съдържа различни класификации на дхармите: дхарми и съпровождащите ги фактори на материята; дхарми на съзнанието; дхарми на състоянията на съзнанието; дхарми, които не са свързани със съзнанието и неубословени дхарми.

ГЕНШИН, ГЕНСИН (942–1017) - Японски будистки мислител и монах, основател на течението Енсин в рамките на школата Тендай-сю. Автор на произведението „Сборник от най-важните сведения за прераждането в Чистата земя“. Един от идеолозите на Амидаизма.

ДИГНАГА (ок. 450 - 520 г., според Е.Фраувалнер, 480 – 540 г.) – Будистки философ, един от основателите на школата Йогачара. Роден в южна Индия – Канчи. Първият му учител е Нагадата от школата Ватсупутрия. Учил също при Васубандху. За основа на гносеологическите си и логически разработки Дигнага използва някои идеи от системата Няя, но ги тълкува в духа на будизма. Основател на индийската будистка логика. Обосновава будисткия метод на познание и източниците на знание. Отделя епистемологията и логиката от философията. Създава нова система на категориите – панчавидхакалпана (петорна конструкция на разсъдъка). Създава концепция за относителното значение на думите. Преработва учението за възприятието.
Основни произведения: Праманасамучая (Сборник от афоризми за източниците на достоверното знание); “Аламбанапарикша” (Анализ на обектите на мисълта); Няямукха (Начала на логиката); Хетучакра (Колелото на причинността).

ДХАРМАКИРТИ (ок.580-650 г., букв. «Сияние на Закона») - Един от най-големите будистки философи. Принадлежи към школата Йогачара.
Роден в брахманско семейство. Ученик на Ишварасена, приемник на Дигнага. Развива теорията за значението (апахавада). Признава само две форми на познание, възприятие и логичен извод. Смята, че непосредственото възприятие също може да не дава истинно познание. Например при особените състояния на съзнанието, болестните състояния и пр.
Основни съчинения са: „Прамана вертика” (коментари към „Прамана-самучая” на Дигнага); „Прамана ванишчая” (Установяване инструментите на достоверното познание); „Няя-бинду” (Капка логика); „Хету-бинту” (Капка логическо основание); „Виданяя” (Наука за диспута); Самдбандха-парикша (Изследване на отношенията); „Сантана-антара-сидцхи” (Обоснование на чуждата одушевеност).
Има огромен принос в будистката теория на познанието и източниците на познание и знание. Умира в Калинга, в основания от самия него манастир.

ДХАРМАПАЛА (530-561) – Будистки философ. Произхожда от заможно семейство. Баща му бил високопоставен служител в двореца на царя, а самият Дхармапала е бил сгоден за дъщерята на царя, но избягал в навечерието на сватбата. Учи в будисткия университет Наланда, чийто настоятел по това време е Дигнага. По-късно го наследява като настоятел на университета. Последните години от живота си прекарва в близост до дървото Бодхи, където и умира.
Подобно на учителя си, Дхармапала счита, че външните неща не съществуват реално, а единствено в съзнанието на субекта.
Във Ваджраяна с термина Дхармапала се означават защитни Буда аспекти. Те защитават от т.нар. „вътрешни врагове“. Най-големият вътрешен враг на човека е неведението. След него следват привързаността, гневът, завистта, гордостта и възможните комбинации, които могат да се образуват от тях. Вътрешните врагове са „отрова за ума“.

ДХАРМОТАРА (ДХАРМАТРАТА) (750 – 810) – Представител на Йогачара. Знаменит будистки философ и логик. Продължител на линията на Дигнага и Дхармакирти. Автор на произведенията: Няябинду-тика (коментари върху „Краткия учебник по логика на Дхармакирти); коментари на „Праманавинисчая“ на Дхармакирти; „Апоханама-пракарана“ (За отрицателното значение на думите), „Кшанабханга-сидхи“ (Обяснение на разчленените представи за моментите).

КАМАЛАШИЛА (740-795) – Будистки философ, ученик на Шантаракшита. Представител на школата Йогачара – Мадхямика. Преподавател в Наланда. Автор на три произведения под общото заглавие „Бхаванакрама“ („Трактат за съзерцанието“, както и коментари към учението на Шантиракшита). Разработва синкретична система, която обединява възгледите на Мадхямика и Йогачара. Смята се, че Камалашила е убит от тибетеца Бонпоса. Поводът е бил победата на Камалашила в диспута с китайския монах Хо-Шанга и неговите привърженици.

НАГАРДЖУНА („Сребърна змия“) - Велик будистки философ. Основоположник на школата Мадхямика. Живял през II и нач. на III в. Роден е във Вайдарбха, Централна Индия, но по-голяма част от живота си прекарва в Южна Индия, в царството Андхра.
Счита се, че Нагарджуна е автор на около 200 текста, коментари върху махаянистки сутри, логико-полемични трактата, а също така и ръководства по алхимия, металургия, медицина и др. За научната будология Нагарджуна е автор на „Муламадхямика-карика“ (Мнемонични строфи за Срединното учение), както и много доктринални текстове, в които се формират основни положения на учението Мадхямика.
За Нагарджуна външният свят е нереален. Реалността на света се основава на понятия и мисловни опори, на причинно-следствени отношения, които логически са недействителни и следователно нереални. Мисленето непрекъснато достига до антиномията като по този начин познанието обездвижва себе си. То не може да напусне тази порочна мисловна зависимост. Форма на излизане на мисленето от противоречието е законът за взаимозависимия произход, който според Нагарджуна също е нереален. За да познае реалността мисленето следва да излезе от противоположността в себе си. Самата противоположност може да се снеме в причината си, но истинната същност, собствената природа не може да има причина. Истинната действителност и истинната реалност също не могат да имат причина.
Нагарджнуна създава учението за двете истини. Първата е относителната, емпиричната истина, а втората Нагарджуна нарича „истина от първо значение“ (виж Истина). При положение, че познанието не се опира на първата емпирична истина, не може да се постигне „истината от първо значение“. При положение, че „истината от първо значение“ не може да бъде постигната, не може да се достигне Просветление и Нирвана.
Първата истина (относителната) е утвърждаваща истина. Това е утвърждаването и отрицанието. Утвърждаването на съществуванието (битието), утвърждаването на несъществуването (небитието), утвърждаването и отрицанието както на наличието, така и на отсъствието.
Абсолютната истина (истината от първо значение) е първо, утвърждаването на отсъствието; второ, отрицанието както на наличието, така и на отсъствието; трето, нито утвърждение, нито отрицание както на наличието, така и на отсъствието, а също и отрицание на отрицанието както на неналичието, така и на неотсъствието. На това ниво, въпроси за съществуването (битието) в емпиричен смисъл не могат да се поставят.
Лит.: Bhattacharya K. The Dialectical Method of Nägärjuna (Vigraha-vyävartani). D., 1978; Ramanan Venkata K., Nagarjuna's Philosophy Delhi 1975; Андросов В.П. Нагарджуна и его учение. М., 1990;  Буддизм Нагарджуны: Религиозно-философские трактаты. М., 2000.

РУДРАКА РАМАПУТРА (санср.), Удака Рамапутта (пали) - Вторият учител на Гаутама Буда. Школата му се е намирала в околностите на град Раджагриха, по това време столица на държавата Магадха. Имал е около 700 ученици. Според учението му съзнанието следва да се промени и да влезе в света на „невъзприятията и не невъзприятията“. Това са особени състояния на съзнанието, в които няма нито мислене, нито немислене, нито възприятие, нито невъзприятие. Подобни състояния се разработват и в брахманизма. Методите, които предлага Рудрака Рамапутра за достигане до тези състояния са най-вече дихателни техники. Подобно на първия учител на Гаутама Шакямуни Рудрака Рамапутра е също възхитен от качествата на младия аскет. Той му предлага да преподава в школата заедно с него. Бъдещият Буда отново отказва (виж също Алара Калама).

САМАРАТИ – Будистки философ. Според Е. Фраувалнер Самарати е живял малко след Нагарджуна, около 250 г. от н.е. Автор е на произведенията „Разясняване на трите рода скъпоценности“ (Ратнаготра–вибхага) и „Учение за неразличието на дхармичния елемент (Дхарма-дхату-авишеша).
Самарати създава идеята за висшето битие. Това е трансцендентален дхармичен елемент, който се явява в чист вид единствено при Будите. Висшето битие е тъждествено с Просветлението и благородната истина.

ЧАНДРАКИРТИ (около 600-650 г.) - Знаменит будистки философ, учен и преподавател в Будиския университет в Наланда. Негов учител е Нагарджуна. Написва множество коментари върху работите на своя учител, а също и върху тези на Ариадева. Принадлежи към системата Махаяна. Признат е за майстор на полемиката. Води спорове, най-вече с брахманистките философи.
Написал е: Мадхямика-аватара (Въведение в Мадхямика), 376 стиха в 11 глави с авто-коментари. В трактата се разработват три основни теми: опровержение на причинността, изложение на двойствеността (найратмя) и различаване на 16-те вида „пустност“.
Автор е и на “Чатухшатака-тика (Коментари към Четиристотинте стиха на Чатухшатаки-Мадхямика на Ариадева, както и на Прасанапада (Яснословие) — коментари към Муламадхямика-карика на Нагарджуна.
Чандракирти развива учението за двете равнища на истината.

ШАНКАРАСВАМИН (500-560) – Будистки философ, ученик на Дигнага, съставил конспект по логиката на Дигнага.

ШАНТАРАКШИТА (около 705-762) - Будистки философ и проповедник, настоятел на манастира Наланда в Индия. В средата на VIII век е поканен в Тибет като един от най-големите будистки учени. Носител на почетната титла „Ачаря-бодхисатва“ („Бодхисатва-Учител“) за преподавателската си дейност. Синтезира идеите на Мадхямика с тези на Йогачара.
Шантаракшита превежда на тибетски език и организира преводи на много от индийските будистки съчинения.
Шантаракшита и Падмасамбхава се считат за основатели на първата будистка тибетска школа - Нингма или школата на Старите преводи.

ШАНТИДЕВА (691-743) - Знаменит будистки мислител и монах. Придобива известност с произведението си “Пътят на Бодхисатвата” (Бодхичаря-аватара). В този труд се разглеждат различни аспекти от будистката философия, етика, практика и медитация. Според преданието Шантидева произхожда от царско потекло, но преди коронацията в съня му се явява Бодхисатва Манджушри, седнал на царския трон. Шантидева се отказва от престола и отива в манастир, където не разкрива своя произход.
За Шантидева има различни анекдоти. Той бил човек по-скоро затворен в себе си. Не е участвал в споровете и обсъжданията в Наланда. Когато е трябвало да се прочете някакъв текст и идва реда на Шантидева той пита, дали да прочете свое или чуждо съчинение. Монасите поискали да прочете нещо свое, по-скоро за да му се присмеят защото го считали за не особено способен. Тогава Шантидева започнал да чете от съчинението си “Бодхичаря-аватара”. Монасите били приковани от силата на мисълта и уникалните решения. След тази случка той се превърнал в легенда.

ЯШОМИТРА (IX в.) – Автор на коментари (Спхутартха-Абхидхармакоша-вякхя) към “Енциклопедия Абхидхарма” на Васубандху от позицията на Саутрантика. За живота му не е известно нищо.





[1] В.П. Васильев („Буддизм, его догматы, история и литература”) счита, че е възможно съществуването на няколко будистки философи с това име, представители както на Сарвастивада, така и на Саутрантика.