МАХАЯНА И ТХЕРАВАДА

ТХЕРАВАДА (ХИНАЯНА) (санскр. Стхавиравада, или учението на старците) - Едно от главните направления в будизма. Хинаяна означава “Тесен път” или “Малка Колесница”. Според нейните представители “тесен път” към учението и спасението няма. Даже напротив тези, които наричат себе си “Голяма Колесника” или “Широк Път”, в известна степен изопачават същността на будисткото учение, по същия начин както изопачения са самите названия “Широк път” и “Голяма Колесница”. По-голяма част от изследователите считат, че по-правилно е традицията да се нарича Тхеравада.

Класическото будистко учение за света принадлежи на Тхеравада. Тук са формулирани основните онто-епистемологически принципи на будистката философия – принципът за несубстанционалността, или липсата на абсолютна субстанция, принципът за несъществуването на Единен Създател на света, принципът за всеобщата причинност, принципът за анатмана (не-душата). Тези основни положения на будистката философия се запазват в различна степен и в различен мисловен ракурс в нейни системи и школи.

За Тхеравада Буда е човешко същество. Той е велик учител и притежава велики качества и способности, но същевременно и всички други характеристики на човешкото същество. Благодарение на собственото си отношение към доброто, Буда е успял да достигне върховно мисловно напрежение и Просветление.

Светът за Тхеравада има независими от съзнанието основания. Традицията признава, че съзнанието се явява “посредник” в познанието, но не поставя акцента на представата, както това става в Махаяна и главно в Йогачара.

За Тхеравада всяко познание се нуждае от собствен обект. Менталните обекти също имат в себе си външни основания.

За Тхеравада съществуват реално (с най-висока степен на реалност) единствено настоящите дхарми. Бъдещите и миналите нямат „качеството“ съществувание и следователно истинна реалност.

Тхеравада счита, че истински реалната дхарма е тази, която не е причинно обусловена, а това може да бъде единствено Нирвана. Дхармата на пространството (акаша) за Тхеравада не е необусловена.

Тхеравада счита, че човешкото същество, благодарение на собствените си усилия, може да намери пътя за преминаване във висшите сфери и светове и може да влезе в Нирвана. Достигането до Нирвана се явява и цел, и смисъл на човешкото същество. Този, който е стъпил на пътя и е преминал степените му^[1] се превръща в достоен, или Архат. От своя страна достойнството е многостепенно. Достойно е да се замислиш за смисъла на битието, за смисъла на живота.^[2] Достойнство е да избереш пътя, който води към онези мисловни върхове откъдето всичко може да се види по-ясно. Достойнство е да избереш лишенията и трудностите, които те очакват по този път. Достойнство е да се откажеш от познатото и общоприетото и да тръгнеш към неизвестното. Достойнство е да осъзнаеш всичко това. Достойнство е да имаш силата и волята да го направиш.

Дори във всяко живо същество да съществува природата на Буда, в повечето от тях тя съществува само и единствено като самия живот. Просветлението, като възможност и път, не е по силите на всяко същество. Такова е мнението на Тхеравада.

МАХАЯНА (санскр. Голяма колесница или Широк път) - Едно от най-големите направления в будизма, заедно с Тхеравада. Разцветът на Махаяна е средата на I хил. от н.е. Тя се разпространява най-вече в северните страни (Китай, Япония, Непал, Корея, Монголия) и се нарича още северен будизъм.

Много от принципите на Тхеравада се отхвърлят в Махаяна. Ф.И.Щербатской пише: “Цялото знание на ранния будизъм е подкопано и съкрушено. Нирвана на хинаистите, техният Буда, тяхната онтология и нравствена философия, тяхната концепция за реалност и причинност са били отхвърлени заедно с идеята за крайната реалност на органите на чувствата и чувствените данни (rupa), менталността (citta-caitta) и всички техни материални и ментални елементи и сили.”^[3]

Ако за Тхеравада цел и смисъл на човешкото същество е достигането до спасението и влизането в Нирвана, за Махаяна това е по-скоро самото Просветление (бодхи), което дава възможност да се помогне на всички живи същества.

Ако за Тхеравада стъпилият на пътя и преминалият трите степени, т.е. превърналият се в Архат може да влезе в Нирвана, то Бодхисатвата^[4] в Махаяна остава на втората степен, степента на сакридагамина за да може да помогне на всички живи същества да получат Просветление и спасение. Възможността за Просветление е във всяко живо същество. Различието и трудността е в мисловното “акуширане” на тази същност.

Ако за Тхеравада не всяко човешко същество има силите, волята, вътрешната убеденост, а това значи мисловната основа да достигне до Просветление, то за Махаяна всяко същество би могло да достигне до Просветление и да направи действителна собствената си Буда природа.^[5]

Бодхисатвите са преодолели дихотомията в мисленето и възприемането на реалността, или по-скоро самото Просветление е това преодоляване. За тях не съществува субект и обект, висш и нисш свят. Истинската реалност е недвойствена (адвая). Оттук и твърдението за тъждеството на Нирвана и Сансара. Светът ни се струва такъв каквато е сетивната увереност за него, а тя е такава каквато е формата на възприятията. Формата на възприемането и възприятията може да се промени единствено чрез мисленето и доброто, а това вече е и пътят към Просветлението.

Специфики на доктрината

За разлика от Тхеравада, Махаяна си поставя задачата да стане по-понятна и да привлече повече хора към себе си. Двете доктрини не са разделени от много време и не е правилно да се смята, че Махаяна е късна доктрина.

Някои автори считат, че Махаяна, (или ядрото й) се състои от медитативно-мистично настроени монаси. Достигането до чистата мисловност, независимо от логическите пътища и интуитивното проникване в мисловните реалности, оформя новите принципи и новото направление.

Евгени Торчинов, в учебника си “Основи на будологията”, обосновава следните най-общи специфики на Махаяна:

·       Безсъщност в себе си е не само личността, но и всички дхарми, които я обуславят. Наличието на представа за самосъщност или елемент, който обуславя самосъщността и единичността се явява източникът на заблудата. Именно от такава представа произтича идеята за душата, идеята за субстанцията и пр.;

·       Пребиваването в Сансара на живите същества е илюзия. В действителност единствено неведението поражда илюзията за Сансара;

·       Буда не е човешко същество и не може да се познае по този признак;

·       Истинската реалност е недостъпна за езиково изображение;

·       Истинската реалност не може да се постигне от мисленето, а само от мистичната интуиция, която е и праджна-парамита.

Идеята за реалността в Махаяна

Истинно реалното не може да бъде качество на нещо, което се определя от външни причини. Реалността следва да е сама за себе си. Това значи, че реално е това, което е причина на самото себе си. Абсолютът не може да бъде първопричина, защото по този начин се свързва с причинно-следствения ред. Признаването на този ред включва Абсолюта в логическото пространство на мисленето, а именно срещу това се бори Махаяна.

Има мнения, че Махаяна и в частност Шунявада е по-скоро критическа философия. Махаяна опровергава различните мнения, възприемайки ги като ментални конструкции. В коментарите си към “Тибетската книга за великото освобождение” (The Tibetan book of the great liberation) У.Й.Еванс-Вентц пише: „...Махаяна утвърждава, че реален се явява само Единният Надвселенски Ум, т.е. всепроникващото и всеобемащото съзнание, което е трансцендентно на всички дуалистични представи, породени от крайното или от мирския аспект на ума. Това съзнание, разглеждано като пустота (Шунья), е несъздадено, нямащо форма, безпредикатно, изначална същност, безобектен космически източник, начало на всичко конкретно и проявено, от което обектите възникват и, в което изчезват и пребивават в непроявено състояние”.

Би могло да се мисли, че по този начин в Махаяна се изменя и основният принцип за несубстанционалността. Истинно реалното няма причина за себе си и следователно е и единствена причина за самото себе си. Като причина за себе си то е и субстанция. Това е Дхармичното тяло на Буда - Дхармакая.

Подобно виждане е по-скоро излизането от семантично-логическата сфера на онова мислене, което може да се успокои в идеята за субстанцията. В пирамидалната конфигурация на философското мислене идеята за субстанцията се явява фокусът на анихилацията на мисловното пространство. Той снема движението на мисленето и в известен смисъл мисленето изчезва в идеята за субстанцията. Мисленето става действително само като връщане отново в множествеността. Това негово връщане е и негово ново пораждане.

В будисткото философско мислене епистемологическото пространство се запазва, независимо от излизането от логическото поле.^[6] В този смисъл Абсолютът е самото това излизане, а запазването на пространството е запазването на нашата логическа увереност. Този момент, независимо че съществува в двете основни доктрини е по-неясен, по-неопределен в Тхеравада и по-ясен в Махаяна. Това създава от Махаяна принципно различна философска концепция и нова религия, различна от ранния будизъм.

Лит.: Торчинов Е.А. Введение в буддологию - СПб: Санкт-Петербургское философское общество, 2000; Щербатской Ф.И., Избранные труды по буддизму. М. 1988; Dasgupta S., A History of Indian Philosophy, Vol. 1-4, Cambridge, 1961-1963; Dutt N., Mahayana Buddhism. Delhi, 1978.

---

[1] Според Тхеравада има три степени. Първата се нарича сратапана (стъпил в потока), втората - сакридагамин (този, който ще се върне един път) и третата - анагамин (този, който няма да се върне).

[2] Както древно-индийската традиция, така и съвременната счита, че целта и смисълът на живота следва да е извън него.

[3] Ф.И.Щербатской, Избранные труды по буддизму, 1988, с. 246.

[4] Бодхисатва - бодхи (пробуден) и сатва (същество).

[5] Изключение прави класическата Йогачара, следвайки учението в “Трактата за степените на йогийските практики” (Йогачара бхуми шастра). Тя счита, че не всички могат да достигнат до Просветлението. Хората в този трактат се разделят на пет класи или категории като най-нисшата, т.нар. класата на ичхантиките, изобщо не може да достигне до Просветлението.

[6] Признаването на пространството (акаша) като несъздадено, несътворено, необусловено от причини е древна традиция, влязла в основанието не само на будисткото философско мислене, но и на индийското като цяло. Впоследствие има множество аспекти на идеята, но същността винаги се усеща в мисловните построения.

ПРЕРАЖДАНЕ („Методът” на прераждането)

Има различни възгледи за метода на прераждането. Сарвастивада има собствен възглед върху този метод. Това е концепцията Антарабхава. Тя се подържа от абхидхармистката будистка традиция. Васубандху я излага детайлно в Абхидхармакоша III (10-15). Поддържа се също и от школите Саматия, Ватсипутрия и Пурвашайла.

Според учението, потокът на дхармите съществува без прекъсвания. Дадена дхармична конфигурация може да се появи и на друго място (пространство) и в друго време като “непрекъсната последователност”.

Образува се “призрачно същество” наречено гандхарва. То е носител на дхармичната конфигурация на починалото същество, както и на неговата кармична натовареност. Счита се, че съзнанието на това същество е лишено от индивидуалност, т.е. от някои елементи на паметта и следователно е непълно съзнание. Независимо от това гандхарва има качества, които могат да се нарекат свръхестествени. То може мигновено да се предвижва в пространството, да възприема крайно отдалечени от него обекти и пр. Гандхарва може да намери формата и средството за своето бъдещо раждане. Когато специфичната дхармична конфигурация попадне в ембриона, информацията която носи организира новата дхармична конфигурация.

Тхеравада, направлението Махасангхика и в частност школата Махишасака, не приемат тази концепция. Според тях общите дхармични конфигурации се разпадат, като остават единствено кармичните.

При смъртта всяка дхармична конфигурация се разпада. Разпада се и конфигурацията на съзнанието, с което изчезва възможността за запазването на миналото в настоящето, а заедно с тази възможност изчезва и самосъзнанието. Разпадат се конфигурациите между елементите, изграждащи уникалността, индивидуалността и единствеността.

Голата абстрактна “чита” остава, но тя няма в себе си възможността за времева или пространствена конфигурация. Възможността за конфигурациите е в кармата. Това, което се преражда е кармичната конфигурация, т.е това което е създадено от съществото в света.

“Чита” има дхармично битие. Тя се появява и изчезва. В този смисъл тя не може да има непрекъснатост на траенето и всъщност не е никога една и съща. Именно тук се появява будисткият вариант на метемпсихозата. Елементите, които изграждат съзнанието никога не са едни и същи, те се появяват и изчезват, но конфигурацията, вътрешното отношение между елементите се запазва независимо от тях. Именно отношението, което се запазва има дълбоко нравствено съдържание, а и самото то, в известен смисъл, е нравственост.

Всеки проявен елемент, включително и “чита”, има моментно битие. Неговото битие е “времево”. От друга страна светът като преживяване е същата тази “времевост”. Следователно ние имаме две системи от “времевост”, които се преплитат една в друга - системата на “чита” и системата на света. А същността на всяка “времевост” е недействителността на неизменното и действителността на изменението. Това значи, че самото неизменно можем да търсим вън от системата на проявеността на дхармите, вън от дхармичното битие. Вън от системата на дхармите е това, което според будизма действително преминава през времената и през световете. Това е доброто. Следователно то е самото неизменно, а доколкото то може да бъде сътворявано от една личност в света, то е сътвореното неизменно. От друга страна доброто е в основанието на всяко действително битие, именно като основанието на неговата действителност. В този смисъл то е и в основанието на една действителна “чита”, и в основанието на нейната субстанция носител - дхармата. С други думи можем да кажем преражда се самото добро, или по-точно възможността за него като запазената кармична натовареност. Само то може да премине през световете.

Човешкото същество, следствие на собствените си действия и заслуги в света, е сътворило бъдещето на себе си, така както бащата сътворява сина. Подобно на това както елементът “манас” запазва съзнанието за предишния момент в настоящия, човешкото същество сътворява себе си в бъдещето.

Сега и тук, в този свят и в това битие е уникалният шанс на човешкото същество да сътвори себе си. В известен смисъл в този свят и в това време човешкото същество може да сътвори и собствената си душа, и собственото си безсмъртие, сътворявайки същността на безсмъртието, самото добро.

Що касае конфигурациите на паметта, които определят уникалността на личността, възможно е те да са в друга времева система, различна от физическата, психическата и мисловната времеви системи. Възможно е също така и непълното разрушаване на системата на ”чита,” което също е предопределено от кармата. Връзките, които го обуславят могат да бъдат мнемически и следователно да се запази някаква форма на памет и съзнание след смъртта. С това будистките автори обясняват някои постсмъртни състояния на съзнанието, различните “райски” или “адови състояния” и пр., описани в будистките източници^[1].

Лит.: Васубандху, Абхидхармакоша (Энциклопедия Абхидхармы) раздел третий: Учение о мире. Перевод с санскр., введ., комент., ист-филос. исслед. Е.П.Островской и В.И.Рудого. СПб., 1994.

---

[1] Имам предвид “Джатаките”, както и раздел трети на енциклопедия Абхидхарма, а също и “Тибетска книга на мъртвите”.