Нищото

Има ли по-хубаво нещо от това да се потопиш в абсолютното нищо. Да напуснеш този свят пълен с болка, страхове, мъки и страдания.
Какво те задържа тук?
Задържа ме страхът от нищото. Страхът от небитието и страхът от прехода.
От какво точно се страхува човека, от попадането в нищото, или от попадането в нещото?
Човек винаги се страхува само от едно. Това е разрушението, разкъсването, или злото. Човек се бои именно от него.
А защо така ужасно се бои човек от смъртта и от небитието. Какво е тяхното отношение към злото и има ли изобщо някакво отношение?
Ако можем да преодолеем точката на ужаса, точката на непоносимата болка, на непоносимата мъка, ще достигнем до мъдростта на нищото.

Ново учение

Да създадеш душата си тук и сега, в този свят

1. Едно от най-важните основания на всяка религия е концепцията за човешката душа, като безсмъртна и неунищожаема същност. Нещо което непосредствено е дадено от Бог. Безсмъртна, непроменлива субстанция.
2. Тя притежава мисъл, чувство, воля, интелект и следователно отношение към доброто и злото. Тя е мислеща субстанция.
3. Много от философските учения също смятат така. Тези учения можем да наречем субстанциални защото разглеждат човешката душа като “божа искра”, непосредствено произтичаща от абсолютната субстанция, от Бога.
4. Съществуват и учения за които човешката душа не съществува. Тя е, или набор от различни елементи, каквото е най-вече учението на Буда, или свойство, био-електрическа, или информационна форма която няма собствено или субстанциално съществувание и изчезва със смъртта на носителя си.
5. Различните концепции и различните учения ни карат от една страна да се съмняваме, а от друга страна да принадлежим към едно или друго мнение. Това да принадлежим към някакво мнение е следствие на родова принадлежност, на възпитание, на авторитети. Зависи също и от особеността на нашият характер, на нашето мислене и нашето отношение към доброто и злото.
6. Една от най-великите и страшни тайни на човешкото съществуване е смъртта. Тя присъства и осъзнато и неосъзнато в нас и сякаш ни принуждава да определим както мненията си така и отношенията си.
7. Ние можем да се съмняваме във всичко. Можем да считаме, че след смъртта няма нищо. Няма нито мисъл нито някаква форма на съзнание. Както и обратното, да вярваме, че съзнанието продължава съществуванието си след смъртта. Накрая можем да считаме, че след смъртта има нещо трето, за което нямаме определена представа и мисъл, но ние никога не можем да се съмняваме в едно, че съществува действителната истината за това, че след смъртта, или няма нищо, или има съзнание, или има нещо различно както от първото, така и от второто.
8. Следователно самата действителност на истината е независима от мненията и е вътрешно присъща на човешката увереност и на мисълта. Съмнението придружава неясната мисъл. Ясната мисъл е извън всяко съмнение.
9. Човешкия живот както казва Платон започва с удивлението. Първият миг след акта на раждането е удивление. Удивление от света, удивление от болката, удивление от мъката която съпътствува самото раждане. Това е първично удивление. То се превръща в протосъщност на човешкото битие. Много по-късно се появява удоволствието и благото от битието. Човешкия живот започва с болката и завършва с нея. Мъката, болката, страданието са протосъщност на битието и се превръщат в първичен и неосъзнат страх. Основата му е именно болката, но тя се потенцира от страха и се завърта в порочен кръг. Болката и страхът влизат в същността на човешкото битие. Те съпътствуват съзнателно и несъзнателно живота на човека и влизат в основата и на страхът от смъртта и на страхът от умирането, и на страхът от болестта и страданието. Те са дълбокото основание на всяка мъчителност, било тя телесна или душевна.
10. Човешкото същество не може да намери покой от този страх в света на битието. То ще го търси другаде, някъде отвъд, може би след смъртта, или в самата смърт, ако вярва, че в нея изчезва всичко, а значи може да изчезне и страхът и ужасът.
11. Ужаса и страданието, страхът от смъртта и болестите, от акта на умирането, това са законите и на нашия свят. Дори да съществува радост, истински действителна е единствено мъката и ужасът. Те са действителното защото са последното, а то е винаги най-действителното и докато сме живи, винаги предстои. С други думи злото винаги предстои.
12. Човешкото същество желае единствено доброто и благото. Но то не знае как може да ги достигне и може ли изобщо.
13. Жаждата за познание е върховна същност на човека.Независимо, че всеки се стреми към познание и вярва в него, истинската потребност от познание е различна в различните човешки същества.
14. Но стремежът който следва познатото логическо поле на мисленето, не може да ни изведе до истината. Логическото поле се превръща в кръг и се връща от там от където е тръгнало.
15. За да се достигне до истината, трябва да се промени самото логическо поле, а това значи да се промени съзнанието и мисленето. Именно в тази промяна е смисълът на човека.
16. Точно това е основанието на безсмъртното в човешкото същество, във всички същества и във всички светове. Истинния стремеж към истината създава истинното зрение.
17. Човешките същества са смъртни. Те не притежават безсмъртна душа, или по-скоро не могат да запазят безсмъртната същност в едно ново съзнание. Но много от тях притежават действителен стремеж към истината и следователно духовно зрение.
18. Тези от човешките същество които притежават духовно зрение, могат да достигнат същинско безсмъртие, но само при положение, че успеят да го създадат тук и сега, на този свят, в този живот и в това време.
19. Това значи истинно-безсмъртната същност на душата да стане едно с истината която е в мисленето. Тогава безсмъртното основание на човешката същност може да се превърне в душа, в едно безсмъртно и ново съзнание.
20. Освобождаването на истината от неистината в това ново съзнание, е смисълът на човешкото същество. Човекът трябва да достигне до него и да помогне на другите същества да достигнат до него. Безсмъртната същност в човека е съзнанието за тази възможност, да сътвори безсмъртието като път към истината.
21. Водач по този път към истината и безсмъртието е човешкото мислене, чиито смисъл и цел е постигането на самата истина. Именно в този си път човешкото същество може да създаде себе си.
22. Боговете са дали на човека знание за битието, за истината, за пътя към нея, но единствено човешкото същество може да реши дали да следва този път.
23. Тук е и свободата на човека. Единствено той може да направи първата крачка. Чак след това се намесва съдбата.
24. Този път преминава през създаването на ново съзнание. То няма да носи в себе си принципа на небитието, както го носи сегашното съзнание. Небитието е влязло дълбоко в същността на съзнанието, в самото познание, в паметта, в мисленето, в мисловните категории, във възприемането на света, във възприемането на самия себе си, в самосъзнанието и съзнанието.
25. Новото човешко съзнание трябва да се освободи от него. В акта на това освобождение, то ще придобие безсмъртието, защото ще изчезнат именно принципите които са основанието на смъртта и небитието. Ще изчезне самият принцип на смъртта както и всичките негови следствия.
26. Човешките същества ще станат част от онова войнство което се бори със злото и неистината, а самото зло, е простата неистина.
27. Този който осъзнае това тук и сега, в този свят и чрез това мислене, ще тръгне по пътя на безсмъртието. Ще тръгне по пътя на създаването на собствената си безсмъртна душа, освобождавайки се от злото и неистината.

Школите Ватсипутрия и Саматия

Ватсипутрия
 
Ватсипутрия, синовете на Ватса, е разклонение на Стхавиравада. Това е една от най-интересните будистки школи. Основното е признаването на реалността на трите времеви модуса, а от тук субстанционизирането на дхармата и онтологическата продължителност на личността. Това веднага води да изменение в концепциите за моментите. Води също до изменения в концепцията за субстанцията, един от основните онто-епистемлогически принципи на будистката философия. Тя довежда до крайност възгледите на Саутрантика за собствената природа (свабхава) и за субстанцията. В лоното на школата се създава стройно учение за трансмиграцията на личността (самкранти-вада)
За основоположник на школата се счита Шарипутра, един от учениците на Буда. Просъществувала е до 9 в., т.е. около дванадесет века, като се има предвид, че е основана около III в. пр. н. е. Разцвета й е непосредствено след основаването, а след това има втори разцвет през VII в.
Буда винаги, във всички проповеди е изказвал мнението, че обсъждането на въпросите за човешката душа са безсмислени. Възможно е това силно противопоставяне  да е главно срещу позицията на Веданта. Буда е отхвърлял всичките теории за съществуването на душата. В “Катха-Ватха” се подлагат на критика най-малките намеци за съществуването на душата. Въпреки това Пудгалавада, Ватсипутрия и Саматия независимо от “еретическата” си концепция по отношение на личността и човешката душа, са били най-популярни в периода на разцвета на будизма в Индия.
 
Доктрината за квази личността
 
Ватсипутриите развиват акцента на индивидуалното в идеята за себе-природата (свабхава). Основната им доктрина е съществуванието на особено единство в елементите изграждащи личността, квази личност, което се запазва и при метемпсихозата.
Квази персоната трябва да се признае за реална, а също така, че тя не може да бъде позната със същите средства, с които се познават конфигурациите от елементи. За да бъде позната квази личността мисленето трябва да бъде в единство с интуицията. Това сближава гносеологията на ватсипутриите с тази на брахманизма.
Квази личността има особена цялост, но различаваща се от целостта на елементите, или конфигурациите от тях. Целостността на квази личността е по-скоро интелигибелна, а не чисто рационална. Тя би могла да се схване от един твърде изострен интелект, а не по чисто рационален принцип. Личността се превръща в ново, или по-скоро в друго качество, подобно на това както може да се усети композицията, или красотата и истинността във видимостта. Това “ново” качество на личността съвсем основателно може да е и Атман.
Една от най-големите грешки които някой погрешно преписват на Веданта е отъждествяването на личността с емпиричния Аз. Същото е и при будизма. Във “Вивека чудомани” Шанкара пише: “Престани да се отъждествяваш с тази купчина плът, с тялото от груба материя и с “Аза”, фината обвивка. И двете са само заблуждение”...”Докато човекът се отъждествява с този нещастен Аз, не може да има никаква възможност за освобождение. “Самосъзнанието е вкоренено сега в тялото. Претопи го в Атман, Абсолютното битие, Абсолютното познание и Абсолютното блаженство. “Атман наблюдава Аза и всичко друго. Той присъства винаги, дори в дълбок сън.” “Атман трябва по необходимост да е непроменлив и вечен, тъй като той е знаещият за всички промени”.
Личността се явява реално присъстваща действителност на изостреното философско усещане. Тя е непосредствен носител на осъзнаването. Тя не е “идентична със скандхите[1] и не е различна от тях, но тя познава, преражда се и може да отиде в Нирвана. Скандхите са само обозначения на съставните части на личността и не се явяват “субстанционално реални”.
Някои от дискусиите с ватсупутриите присъстват в древния палийски текст Катха-Ватха най-вероятно от втората половина на 3 в. пр. н. е. Тук спорът е със Стхавиравада. Основен момент в тази дискусия е дали личността (пудгала) се явява “отделен слой”, “отделно образувание”, нещо качествено различно от скандхите. Ватсупутрият не дава нито положителен, нито отрицателен отговор. По същия начин, нито отрицателно, нито положително се отговаря и на въпроса дали путгала е тъждествена със скандхите. Следователно за ватсипутриите, личността може да се преражда, запазвайки една “вътрешна идентичност”, но новото същество не е “нито идентично с предишното, нито различно от него, нито това, нито другото, нито и това и другото”. На този спор е посветено и допълнението към частVIII от Абхидхармакоша[2].
Мисълта трудно излиза от логическата посока на причинно - следствеността. Ако направим една проста аналогия с пространствените посоки на представата, например, нагоре, надолу, ляво, дясно, напред, назад, а също и междинните пространствени възможности, за следващото представата мислене, други възможности няма, доколкото не могат да се включат в представата. Съществуването се свежда до представата, а нейните основания са в сетивността. Независимо от грубостта си, този тезис присъства в завоалиран и пряк  вид в мисленето.
Спорове са се водили също със сарвастивадините. Основен момент в тях е дали личността се явява наличието на определени елементи в потока и дали конфигурациите от елементите като цяло се подчинява на закона на мигновеността на дхармите, или не. За ватсипутриите личността запазва една относителна независимост от времевите модуси и следователно не се подчинява на закона на мигновеността. Това е едно от съществените отличия на школата.
 
Саматия (санскр. -тези които живеят в съгласие)
 
Школата възниква в средата на II в. пр. н.е. като самостоятелно направление. За ръководител на школата е избран философът Упала. По всяка вероятност той е систематизирал и отделил някои моменти от възгледите на мъдреца Самая, един от големите мислители в лоното на Ватсупутрия. Основен текст е Ашраяпраджняптишастра, или Саматия-никая-шастра (Наука за съвкупните положения на саматийте). Интересно е, че според сведенията на Сюан-цзян, Саматия е била най-разпространената будистка школа. Другото име на школата е Пудгалавада, или учение за личността.
Подобно на ватсипутриите, Саматия счита, че в скандхите съществува индивидуална константна конструкция, която се преражда. С това си твърдение те обясняват от една страна самото прераждане, от друга запазената схема на личността, от трета, запазват отношението на схемата на личността към петте скандхи.
Що касае ранно будистка и абхидхармистката концепции за прераждането, конфигурацията между елементите се разрушава в акта на смъртта. Следователно, изчезва и самият поток на личността и индивидуалността. Остава единствено безличната база център, на която е елементът “чита”. Този елемент е база на “осветеността” на първичната поява на съзнанието. Сам по себе си той е лишен от други форми на съдържание и не само не е индивидуален, но и не е оформен като идея за единственост, т.е. няма числото в себе си и следователно не може да се нарече себе си. Неговото “прераждане” е по-скоро идеята за първичната съзнателност, подобно на това както, ако Аза е лишен от индивидуалността и от възможността за нея, т.е. паметта за себе си, “историята на себе си”, то той е простата абстрактна идея за Аз която съществува независимо от индивидуалното.
Ватсипутрия, а след нея Саматия поставят акцента на конфигурациите. Първата базова конфигурация, или базово отношение между елементите е отношението между “чита”, “виджняна” и “манас” в най-първичната конфигурация на съзнанието. Това все още не е конфигурация в истинския смисъл, защото може да се спори дали “манас” и “виджняна” не са отделни страни на “чита”[3]. Същинската конфигурация е отношенията между елементите в личността. Това е сложен модел. За илюстрация може да ни послужи пространственият модел на атома, или планетарните модели. За разлика от тях в конструкцията на личността, в нейния живот и дейност, тук в света се изменят както числото и количеството на елементите, които “кръжат” около абстрактния фокус, така и отношенията между тях. Спора е дали тези отношения могат да се запазят, дали могат да се запазят напълно, или частично, и дали могат да се прераждат. При положение, че се запазват и прераждат, преражда се конфигурацията, или информацията.
Ако обаче, конфигурациите трансмигрират директно, със същото количество на елементите и същите отношения между тях, то това би създало от преродената личност някакво не жизнеспособно същество, доколкото са се изменили външните условия и времето, в което встъпва новата личност. По-скоро самите конфигурации, един път създадени, определят базата на развитие на бъдещото същество в специфичните времеви и пространствени особености на прераждането, т.е. конкретното време и място, както и положението и отношението на личността в даденото общество.
Идеята за запазването на конфигурациите не е присъщо единствено на Саматия. Ранният будизъм също счита, че те могат да се запазят при известни условия. “Джатаките” са спомени от миналите прераждания на Буда. Някои “майстори”, според будистите, също могат да запазят този спомен, следователно да запазят конфигурацията на паметта. Основанието на това запазване е духовното усъвършенстване, а основанието на духовното усъвършенстване е степента на проникване в идеята на самото добро. Мисленето е ограничено в себе си, или по-скоро мисловната форма се ограничава до вътрешното си логическо съдържание. Това съдържание следва да бъде снето и мисленето да се превърне в нещо различно на себе си. Мисловното познание следва да се промени, т.е. да излезе от схемата на логическото си поле и схемата на “познанието чрез понятия”.
В източниците са фиксирани следните твърдения на Саматия:
“Те считали, че Нирвана е единствената дхарма, която не е обусловена от причини и с това са на едно мнение както с Ватсипутрия, така и с тхеравадините”.
“За разлика от тях (тхеравадините) те считали дхармата на пространството (акаша) за обособена от причини и следователно я лишават от самосъщност”[5]. Това е важно твърдение на Саматия, защото по-голямата част от школите считат акаша за не обособена от причини, безкрайна, безначална и реална.
Считат че в метемпсихозата съществува промеждутъчно състояние (антарабхава) чрез и посредством, което се осъществява пренасянето на кармичните конфигурации от едно прераждане на друго. Подобно мнение изказват и ватсипутрийте, пурвашайлите, късните махисасаки и сарвастивадините. Тхеравада не е споделяла това мнение.
Считат че силата “прапти”, т.е. силата която държи елементите които изграждат личността в единство, може да има непосредствено отношение към освобождението, или обратно към потъването в неблагоприятните сфери на битието. С това си твърдение те придават на тази сила някаква форма на индивидуалност и я сближават с индивидуалните конфигурации, които идват от кармата.
Считат че в мисълта влизат само развитите афекти, “страсти” и само като такива те взаимодействат с нея и я променят. Тхеравада и Сарвастивада, обратно, счита че с мисълта взаимодействат не само развитите страсти, но и самата склонност към афект.
Според Саматия резултатите от действията като чисто материална форма също могат да бъдат “благи” и не благи”, т.е. “благостта” и съответно “не благостта” на действието се предава и на материала на действието, като го облагородява, или съответно омърсява.
Смятат че Архата, може да загуби момента на просветлението си, или да “затъмни” просветлението. Следователно да не успее да достигне Нирвана. Това е идеята, че просветлението е процес, който ежеминутно следва да се подържа, а не акт, един път възникнал, продължава и съществува изобщо. Подобно мнение споделят ватсипутриите, сарвастивадините и махасинкхиките. Това значи, че разрушаването на афектите следва да става постепенно, т.е. явява се дълъг, а може би и мъчителен процес, а не става мигновено.


[1] Групи от елементи които изграждат личността.
[2]  Виж книгата на Ф. Е. Щербатской “The Soul Theory of the Buddhist”
[3] Много автори смятат именно така. За други манас, чита и виджняна са отделни елементи.
[5] Според ранния будизъм пространството, акаша няма причина и следователно е безкрайно и вечно. Според класификацията на сарвастивадините акаша е дхарма, която не подържа битието, т.е. не се ражда и не изчезва. Независимо от това акаша не може да се нарече субстанция, защото тя не се ражда, не изчезва, но и не пребивава като битие.