Мисловно-пространствената
конфигурация е „формата“ на философското познание, която то приема в неговите
крайни основания. Това е разгръщащото се епистемологическо пространство, което
се превръща в мисловно-пространствена конфигурация. Обикновено умаленият модел
на общия път на познанието може да се сравни с някакъв геометричен символ.
Най-често това е пирамидата.
При пирамидалната мисловно-пространствена схема в
крайните основания на познанието мисленето достига до един своеобразен връх, в
който изчезват както множествеността, така и опорите на познанието.
Съдържанието на познанието изчезва и се превръща в единност. Това обуславя
понятия като Бог, субстанция, трансцендентен „Аз”, субект и пр. Заедно с основанията и опорите на
множествеността изчезва познавателното пространство като условие за
множествеността.
В будисткото философско
мислене познанието се развива не като търсене на Единното, а като снемане на
предишните познавателни сфери и етапи на развитие на съзнанието. Съзнанието се
разширява. Пространството също. В
най-висшите състояния и сфери пространството не само, че не изчезва, а се
превръща в безкрайно. Например последната сфера, от най-висшия свят, според
будистката представа, светът на неформите (арупа-дхату) е сферата на безкрайното
пространство (Акашанантяятана). Пространството тук е
безкрайно разширяващото се условие на познанието и съзнанието. То не се снема.
В тази
мисловно-пространствена конфигурация се променя най-вече мисловната гравитация. При пирамидалната
мисловно-пространствена схема Бог, субстанцията, субектът (душата), битието създават
мисловна гравитация и притежават най-висока степен на реалност. Техните имена
могат да се заменят и с всеобщ закон на света, с някаква форма на енергия,
материя и пр., но това в случая не променя мисловната гравитация.
При будистката мисловно-пространствена конфигурация
мисленето не търси опора в субекта и не го отъждествява с вътрешния си
абсолютен мисловен хоризонт. То вижда смисъла за себе си в излизането от
формата на съзнанието, която създава този свят и от законите, които го
ограничават и определят. Будисткото философско мислене, за разлика от другите
мисловни системи, не търси опора в битието и съществуването. Това е, преди
всичко, промяна на базовите основания на съзнанието, на неговата вътрешна
пространствено-мисловна конфигурация. Независимо че тези закони са създали
“логическата тъкан” на мисленето, то ги напуска и благодарение на това се
превръща в „логическа независимост“ по отношение на тях. Това е основното
значение на будистката мисловно-пространствена конфигурация, изчезването на
гравитацията към схемите на субстанцията и субекта.
Формата на мисловно-пространствената конфигурация се
явява и особен метод на познание. В будизма той измества “мисловния
гравитационен принцип“. Целта на будисткото философско мислене е
освобождаването от онази логика, която може да доведе мисленето до конфигурацията
и да задържи съзнанието в своята орбита. Поради това основната гносеологическа
енергия е насочена към освобождаване от “формата” и етапа на развитие на
съзнанието. Това е логиката на освобождаването.
