МЕНТАЛНО ПРОСТРАНСТВО

 Менталното пространство е основен елемент в процеса на мисловната дейност, това което най-много се променя в акта на медитация. База, основание на движението на мисловните процеси. Измененията в обема и „формата“ на менталното пространство (съзнателно или несъзнателно) е в основата на различните медитативни практики, най-вече будистки. 

Към менталното пространство има различни подходи. В лингвистичната концепция на Ж.Фоконие (G, Fаuconnier) менталните пространства са отделни пространствени структури, които възникват в съзнанието ни когато мислим и говорим. Според теорията на концептуалната интеграция на Ж.Фоконие и М.Търнър, менталните пространства са особени пространствени “пакети” с помощта, на които се конструират различни ситуации, било реални или измислени. Менталното пространство следва да бъде отличавано от когнитивното пространство. Както и при менталното пространство, определенията за когнитивно пространство не са еднозначни. Най-общо когнитивното пространство се определя като “структурирана съвкупност от знания и представи” (Красных В.В., 1998) или като “човешки опит, който се изразява в отношение между концептите, които се формират, развиват и видоизменят в процеса на познание (Нюби, Newby G.B., 1998).

Менталното пространство може да бъде доминирано от общи представи, които имат най-често “външен” характер и от мисловни отношения, които имат най-често “вътрешен” характер и се определят от отношението на психическите и мисловните елементи със самия субект. Впоследствие тази доминанта се превръща в мисловна позиция към основните категории.

Идеята за субстанцията се доминира най-вече от мисленето и представата. Тя има класически “външен” “обективен” характер. Независима е и от отношенията в самото мислене и съзнание, и от вътрешното съдържание на мисленето и съзнанието.

Субстанционалната представа е неограничена и в себе си, и извън себе си, т.е. пространството за нея е неограничена и безкрайна същност (субстанция). То не следва да се изменя като отношение със същността, която го възприема и мисли като пространство, а да запазва независимостта си, най-вече от нея. То е независимо и от субекта на възприемането, и само по себе си се явява представа за липсата на всякакво ограничение.

Релативната позиция обратно, създава границата в менталното пространство и има “вътрешен” характер. Тя подчинява идеята за пространството на отношенията и конфигурациите между субекта на възприемането и собственото си съдържание. Следователно в обема на релативната представа могат да съществуват пространствени форми като отношения, мисловни ракурси и конфигурации между субекта и съдържанието. Релативната позиция не е представа или логически път, а мисловно отношение. Тя се появява вследствие на мисленето.

При положение, че менталното пространство е независимо и от представата, и от отношенията и конфигурациите, тогава и самото то се явява независимо условие за съществуването на менталните и психическите актове. Следователно то не следва да участва във формирането на реакциите, отношенията и мисловните позиции.

При положение, че общото ментално пространство зависи от отношенията, конфигурациите и връзките в психическата и мисловната сфера то следва да се измени спрямо тях. С други думи в една „изменена“ психическа или мисловна сфера, менталното пространство също следва да е изменено. Но в този случай неговото изменение е вторично.

Мислене без ментално пространство, или „философско усещане“

Менталното пространство може да бъде изменено и дори премахнато при промяна на вътрешния ритъм на съзнанието и при изменения в неговите състояния. Те могат да настъпят както при патологични процеси и различни химически съединения, така и в акта на медитацията и достигането на мисленето до абсолютния мисловен хоризонт.

При намаляването или изчезването на менталното пространство, т.е. при “мислене без ментално пространство“ изчезва и непосредствената зависимост на мисловните актове от логическото поле. Това често води до различни представи и видения, а също и до замъгляване и изчезване на границата между обекта и субекта и до качествени изменения в сферата на причинно - следствената зависимост.

При изчезването на границата между обект и субект, изчезва и менталното пространство. В мисленето се появява една нова форма на “мисловно възприемане”, а именно “усещането” на обекта. Самото “усещане” не се нуждае от ментално пространство. То има “контактна същност” и от своя страна и по свой начин също достига до обекта си или до истинната идея на обекта си.

В изкуството това е усещането, чрез което се сглобява непроменящото се. Това касае и философското мислене. Ако то се освободи от менталното пространство като основание на логическото поле, то за него първостепенна е не каузалната постепенност, а мигновеното и непосредственото схващане на целостността. При него целостността не се достига логически, не се търси и намира общото или особеното в мисловните обекти, а по-скоро се „усеща“ пределната всеобщност на мисловния обект. Субектът на мисленето няма необходимата дистанция и се слива с обекта на мисленето. В това сливане на субекта с обекта мисловната увереност е безкритична към обекта на мисленето. Обектът не се възприема като обект, не се възприема като нещо независимо, нещо външно на субекта, а по-скоро като “самия себе си”, така както се възприема субектът като идея за себе си. В този акт мисловната увереност намира истината.

Нещо подобно може да се случи и със сетивното възприятие. Основанието на сглобяването на идеята за обекта е пространството. То дава и постепенността, и целостността в процеса на това сглобяване. Но постепенното, каузално сглобяване на целостта се извършва най-вече от мисленето и знанието. Знаменитият будистки философ Дхармакирти пише: “Мисленето дава на обекта формата, с която той ни се представя”. Именно мисленето и знанието създават мисловния обект от всеобщия фон на реалността, с която се сблъскват възприятията. Този акт е невъзможен без индивидуалното ментално пространство. То е базата, на която мисленето и знанието сглобяват перцептивния образ. При положение, че индивидуалното ментално пространство е „изкривено“ или с малък обем, перцептивният образ ще бъде повлиян от него. Липсата на индивидуално пространство би могло не само да изопачи възприемания обект, но и да заличи границата между обекта и субекта на възприятието. Емоциите, желанията, влеченията и пр. също повлияват менталното пространство. Най-вече го свиват. Процесът на възприемането преминава през призмата на желанията и емоциите и обектът губи обективност и истинност.

Когато обаче менталното пространство намалее критично, тогава съзнанието би могло да възприема като нещо външно собственото си съдържание. Ако този механизъм проникне в мисленето, тогава то следва да възприема собствените си принципи като пределна същност на мирозданието. Именно нещо подобно се случва в крайните основания на познанието. Самото крайно основание е точката на изчезването на менталното пространство. Този механизъм освобождава мисленето от логическото поле като му придава неограничена степен на свобода.

Възможно е във крайните си варианти същият този механизъм да е в основата и на илюзиите, и на халюцинациите.

Липсата на ментално пространство сближава дълбокото проникновено мислене, граничещо с пророчество с онези състояния на съзнанието, близки до патологичното халюциниране. Избледняването и изчезването на границата между обекта и субекта сякаш изостря мисленето и възприятието, които с лекота достигат до най-дълбоките сфери на реалността.