Из „За изреченията и думите“ на Бхартрихари

Няма познание в свят без думи

Мирена Атанасова 

В източната традиция думите и речта имат не само когнитивна и комуникативна функция, но и онтологическа. Думите задават границите на човешкия свят и му придават определени форми, т.е. го конструират. Човешкият свят, това което ние възприемаме от реалността (в източната традиция по времето на Бхартрихари това е Брахман) има за своя същностна природа речта и е оформен от единиците на познанието – думите.

Думата дава форма на знанието. Припомнянето събужда неопределено знание, което получава очертания на формата си от паметта за думата. При проследяването на механизма на разбиране Бхартрихари разглежда и латентно съществуване на вербалните единици. Той обсъжда специфичен феномен, наричан остатъчни следи от реч. Те съществуват у всеки от нас като зародиш или потенциал в съзнанието. Днес можем да го наречем генетично предавана речева способност.

Идеята за вроденото знание в езиковата практика е била предмет на обсъждане в Западната традиция векове след Бхартрихари. Тя присъства при Вилхелм фон Хумболт и е централна тема на Ноъм Чомски и Стивън Пинкър в по-ново време. Аргументите на последните са предимно от анализите на детска реч, както и на речевата патология и неврофизиология. Идеята за вроденото знание в езика е в подкрепа на тезата за универсалните когнитивни структури.

В европейската философия също не липсват аналогични постановки за вродено знание - Платоновите идеи или вродените идеи при Декарт. Едва ли е удачно обаче да ги разглеждаме като аналог на непроявените думи  и остатъчните следи от думи на Бхартрихари, защото докато при Платон и Декарти идеите имат водеща роля в отношението между мислене и език, то за древноизточната традиция е обратното. Знанието следва силата на думата и чрез нея достига до ясното осъзнаване на предмета, така че той да може да бъде определен  и да се нарече познат (І.121 пояснения).

Ролята на думите по отношение на познанието е синтезирана в стиховете:

Няма познание в свят без думи. Цялото знание е обвързано с думите (І.123).

.        Ако изчезне тази вечна идентичност на знанието с думите, знанието ще престане да бъде знание, идентичност на знанието с думите прави възможна идентификацията. (І. 124).

         Ролята на паметта е да пази неясните следи на думите и думите-зародиш, но обратно на очакванията ни за предшестващата и позиция по отношение на думата четем: Когато се проявят пораждащите сили на думата, те стават причини на паметта (І.123 пояснения).  Силите на думите имат онтологичен статут. В древноиндийското разбиране те са тъждествени с тези на крайната реалност – Брахман. И двете същини представляват енергия. Тяхна основа е вибрацията, те се мислят като активен процес и във физически смисъл – потенциален съзидател и разрушител.

Из „За изреченията и думите“

на Бхартрихари

(VIII част, продължение от брой 11, година 4, 2013 март)

Превод Мирена Атанасова

108.  Под въздействие на първоначалния тласък (при артикулирането) компактните маси въздух се диференцират по различен начин.

Има различни възгледи по въпроса как става това. Някои приемат, че отделните елементи се превръщат в думи. Те твърдят следното:

109.  Тъй като различните видове елементи имат свои сили, при комбинирането им, те се трансформират в светлина, тъмнина, сенки и звукове. 

110.  Елементите извикват думи, когато силата им се прояви чрез усилие, те се задвижват от същата енергия и се събират подобно на облаците.

Други приемат тезата за трансформирането на знанието в думи:

111.  Вътрешният познаващ субект, първоначално идентичен с непроявената дума, се трансформира в дума с външно проявление, за да манифестира собствената си форма.

112.  Вътрешният познаващ субект става съзнание след като узрее чрез напрежение.

113. Тогава той (вътрешният познаващ субект) навлиза във въздуха, наричан дъх, който се издишва.

114.  Въздухът става субстрат на съзнанието и се оцветява от качествата му, като се трансформира от вътрешното напрежение.

115.  Вътрешният въздух – прана, след като се раздели на части под формата на звукове, се оформя като говорни единици.

Тези възгледи трябва да се имат предвид. Има голямо разнообразие по въпроса сред авторите на текстове. Например:

Жизненият въздух, издигнат нагоре от вътрешното усилие, подкрепен от вътрешната топлина, се събира в стесненията като фини частици подобни на дим. Когато се акумулира на местата на артикулиране, той приема формата на вътрешната дума благодарение на своето отразително качество. Ето какво се казва още:

Въздухът, който се поражда от усилие в областта на жизнения център, се издига нагоре, среща се с преграда в гърдите и така се получава звукът.

Разнообразието от възгледи сред авторите на текстове трябва да се познава. Учителят (Панини) казва: Азът възприема нещата през интелекта си и се среща със съзнанието в желанието да говори. Съзнанието се отключва от телесната топлина, която пък се поражда от дъха… Друг учител казва: Дъхът достига кухина, където има резонанс. Като достигне гърлото може да продължи или като дъх или като звук… Друг учител казва: Топлината на тялото се отключва от съзнанието и поражда дъха. Тя произлиза от телесния център и се движи към главата и когато влезе в контакт с друга въздушна вълна се получава звук като к или kh.

Тези и подобни възгледи се откриват в трактатите, наречени Шикша[1], които съпътстват всяка част на Ведите и трябва да се познават в детайли.

116.  Неизменната дума не се възприема от слуха, тя се възприема чрез собствената й причина, подобно на въздуха, раздвижван от ветрило.

Сега ще се разгледа следния възглед: В и извън обектите съществуват фини звукове като въздушни движения. Някои ги приемат за ефир. Както частиците на въздуха съществуват навсякъде и само под въздействието на ветрилото се преместват от местата си и им се придава движение, по същия начин и на звука се придава форма от пораждащите го причини, за да достигне и модифицира той въздуха.

117.  Силата, която е в диханието и в разбирането взаимодейства (с други сили) на различни места при артикулацията и се разделя.

Думата има за своя основа дъха и съзнанието. Тя се проявява чрез силите на тези два субстрата – дъха и съзнанието и им предава значение. Дъхът е наситен със съзнание. Той се издига нагоре като пламък, следвайки усилието, което задава движението му, той се устремява към местата на артикулация на говорните звуци и придобива форма, удобна за възприемане – (формата) на външната дума. Тя носи ефекта на двете сили, които са в нея. Дъхът добива различни форми подобно на зародиша или семето в земята. Всички те минават през различни стадии на развитие, които представляват самото различие.

118.  Силата, която създава и регулира този космос се базира на думата. На това се основава възприемането на разнообразието в разбирането.

Според някои универсалиите в думите и значенията се основават на субстрата на фината дума. Те се проявяват, когато субстратът се разгръща и се реализират като изразени значения и изразяващи думи. Така, както казват някои, всички обекти се съдържат в сетивата като потенциали и всички сетива се събират имплицитно в интелекта, а интелектът присъства в неизразената дума като потенциал. Фината дума е крайна причина, потенциал и източник на речевата дейност, която протича и в спящо, и в будно състояние и е различна при различните хора. Други казват следното: думата задава обекта, думата е тази, която назовава, думата е тази, която разкрива обекта, който е лежал скрит. Многообразието в света се базира на думата и същата тази дума е в основата на диференциацията.

119.  Разнообразието се възприема, когато се предаде с думи, затова всички видове значения зависят от силите на думите.

Думата, която е в основата на разбирането, се активира (и влиза в употреба), когато се идентифицира в паметта и се свърже с определено действие. Различието … (например между различните видове животни) не може да се разбере без думите, на които почива разбирането им. Краварите и овчарите имат свои думи и специфични употреби за кравите и другите животни. Затова всяко нещо с неговите специфични характеристики е тясно свързано с назоваващите го думи, чието значение се възприема ясно. То (значението) се осветлява и идентифицира от познанието, като се свързва със силата на думата, обединява се с нея и взема нейната форма..

120.  Познавачите на традицията (Ведите) твърдят, че всичко е трансформация на дума. Този (човешки) свят е произлязъл от ритъма (мерената реч - chandas).

Когато разсъждават за причинността, мислителите виждат, че характеристиките на причината намират продължение и в следствието. Те обявяват като източник на всичко или масата елементи - фини, неразграничими, невъзпринимаеми, които имат потенциала на всички ефекти и тенденция да ги произведат. Те ги задържат в състояние на временно изчакване или първична материя. (Друг източник е) единството на силите, коренящи се в небитието или в нещо, което не е родено и не се променя (но е субстрат). В същото време в Свещенните текстове, носещи  силите на Създателя (Наслаждаващия се) и творението (Наслаждаваното), се казва, че (самите те) са причина на света. Там например се казва: Бог Вайраджа се състои от Ригведа, Яджурведа и Самаведа. Бог е жертвоприношение. Правят се три дарения, отнасящи се за трите свята. Тези дарения се прявят по три начина и съответстват на три свята. Първо е този, който е създал света е негов господар, възпят от химни, съществуващ от самото начало, неразрушим. От него произлизат животните, от тях растенията, а от тях огъня. Затова е казано, че не бива да се дои мляко в дървен съд. Дървеният съд е свързан с огъня. Затова мляко не се държи в дървен съд.

По същия въпрос в Ригведа се казва: Бог е източник на знанието и храната, после се отделят име и форма, името идва от живота (дъха), а формата идва от знанието. Единното знание се проявява като множество.

Казва се също: думата се превръща в светове, думата става всичко, което е смъртно и безсмъртно. Думата е тази, която твори и се наслаждава, тя се реализира по много начини. Няма нищо извън нея.

Има и антични текстове по въпроса: Създателят, за когото се говнори в Свещенните текстове, след като се разделя по много начини в свои проявления, отново влиза в себе си заедно с всички тях.

Свещенната светлина на Създателя свети у тези хора, които са достигнали до чиста реч. Светлината на Създателя се таи в наученото, като че покрита с капак, тя се слива с източника си, когато тялото се разруши. Когато някой има правилно знание, той се идентифицира със светлината и се слива с нея.

121.  Цялото знание за това какво да се прави на този свят зависи от думата. Дори детето с неговите необясними следи от предишния живот също има това знание.

Това, което съществува, е също толкова добро като това, което не съществува, което не е достигнало до вербална употреба. Дори нещо невъзможно да съществува като заешки рог или нещо, което се появява и изчезва в небето като Божествен град, може да се появи в съзнанието чрез думите... У децата съществува зародиш на думите поради наличието на остатъчни следи от употребата надумите в предишните им раждания, при тях познанието се появява, базирано на неясни думи в хода на техните насочени действия.

122.  Първото движение на вокалните органи, при изпускането на въздуха навън и срещата им с конкретните места на артикулация не би било възможно без остатъчни следи от реч (от предишния живот).

Остатъчните следи от реч нямат начало и съществуват във всеки от нас като зародиш в съзнанието. Те не са резултата на усилията на отделен човек. Движенията на артикулаторноте органи при децата не са в резултат на външни инструкции, но са заложени интуитивно. Кой може да даде това знание освен остатъчни следи от думи.

123.  Няма познание в свят без думи. Цялото знание е обвързано с думите.

В зародиша-дума всичко е слято, не може да има вербална употреба при неопределено знание по отношение на обектите. Например, дори когато някой ходи бързо и стъпва по трева или по пръстта на земята, и тогава участва знанието за тях /без да се употребяват думите/. Това ниво на знание се достига понякога, когато думата-зародиш се събуди и силите, обвързани с конкретните значения на изразителните, обяснителни и необяснимите думи, се проявят, тогава предметът получава форма и се приема от знанието, което е преплетено с думата и следва силата на думата, той идва до нивото на ясното осъзнаване и може да бъде определен  и да се нарече познат. Когато при определени обстоятелства се прояви пораждащите сили на думата, те стават причини на паметта. Така според някои дори спящият има поток на съзнанието подобен на будния. Единствената разлика е че думите –зародиши функционират по недоловим начин в този случай. Затова го наричат тъмен. Така съзнанието, смесено с думата, непрекъснато се появява и изчезва като причина и следствие на проявлението на думата.

124.  Ако изчезне тази вечна идентичност на знанието с думите, знанието ще престане да бъде знание, тази идентичност прави възможна идентификацията.

Както осветяването е природа на огъня, а съзнанието е природа на вътрешния регулатор, по същия начин познанието е обвързано с думата. Дори в безсъзнателно състояние /сън/ продължава връзката с неизречената дума. Доро първоначалното осъзнаване на външните обекти, което не обхваща специфичните им черти, ги осветлява в общ план просто като предмети като ги нарича това или онова. По времето на припомнянето, когато зародишът на това неопределено знание се събуди, започва очертаване на формата, което се съдържа в придишната смътна представа и може д се прояви в следната форма: това е химн или стих, който съм чувал преди. Ако знанието не беше преплетено с думи, смътното осъзнаване, което възниква, ако не е свързано с форма не може да служи като помощно средство в акта на осветляването. След осъзнаването на самото значение на думите в изречението, които са различни една от друга, както и независими една от друга, какво следва – взаимното определяне на значенията им, конкретното идентифициране на смисъла итяхната общност в изпълнението на една цел, свързването на значението на изречението с експресивната сила на думите; всичко това е тясно свързано с факта на обвързаността на познанието с думите. То създава идентификацията и взаимната определеност на значенията на думите, а осъзнаването на изречението се определя от всичко това и е причина за целенасочени действия и все пак не противоречи на появата на различия в процеса на абстрахиране на силите. 

125.  Това е основата на науките, занаятите и изкуствата. Всичко създадено на тази основа може да бъде анализирано и предадено.

Човешките разсъждения по въпросите на света и съдържанието на Ведите се осъществяват чрез науката, изкуството и занаятите. Активността на останалите живи и неживи създания зависи от човека. Цялата наука е обвързана с интелекта, който е от природата на думата. На базата на този факт за това че познанието носи природата на думата, са възможни инструкции при дейности например в случая на правене на съдове.

---

[1] Шикша е санскритският термин за фонетика. Тя е една от шестте науки, наричани с общо име Веданга, които се създават за правилното разбиране на свещените текстове на Ведите, и продължават самостоятелното си съществуване.

Измененията в психическото пространство и време

Намаляването, “свиването” на пространствения елемент в мисленето

Съществува древна гръцка легенда, че човешката душа може да напусне тялото много рано. Човек не умира, но се превръща в нещо подобно на куха, бездушна обвивка. От него изчезва търсещата познание мисъл, усещането за красивото, за доброто и справедливото или всичко онова, което според това разбиране е присъщо на душата.

Според мен основното, което изчезва и може да изчезне е не самото мислене и разбиране, не търсещата познание мисъл, а елементът на пространството и елементът на времето в тях. Този „елемент“, който определя обема на психическото и мисловното пространство и скоростта на мисловното и психическото време.

Именно благодарение на намаляването на пространствения елемент в мисленето намалява и възможността за отношенията, комбинациите, конструкциите, мисловните композиции, а значи изчезва и стремежът към познание и вярата в познанието както и смелостта на познанието и “тънкостта” на разбирането. Колкото пространственият елемент намалява в мисленето толкова повече се увеличава времевият.

Същото се случва и с организма. В него не само молекулата на ДНК се скъсява и обеднява, не само следва натрупване на токсини и загуба на елементи, но преди всичко в него започва процес на изчезване на пространството. Това е първото и най-важното условие на идеята за старостта. Второто условие е ускоряването на времето.

Изчезването на пространството и изчезването на времето се явяват онова, което “конструира” измененията в елементите на различните нива на човешкия организъм, психика и мислене.

На анатомично, физиологично, на ниво психика и мислене “свиването” на пространството е базата на общото “остаряване”. Пространството се свива и като видимост. Тялото сякаш се смалява, появяват се бръчки, изчезва телесна маса, намаляват течностите в организма. Вътрешното движение се обръща като посока навътре.

Свива се и се смалява и психическото,[1] и индивидуалното[2] пространство. Човешкото същество започва да живее в смаляващо се психическо пространство. Смаляването е на всички нива на психиката и съзнанието. Човек губи интерес към самата идея за разширяване на видимия, мисления и чувствания хоризонт. Променя се логиката на мировъзприятието. Ако до сега това е била логиката на разширението на пространството, сега това е логиката на смаляването. Човекът губи пространството в самата си психическа същност.

Пространственото смаляване има и чисто физиологични и невропсихологични обяснения. Известно е, че при човека съществува функционална асиметрия, различие между функциите, начина на възприятието и самото възприятие между лявото и дясното мозъчно полукълбо. Известно е също, че лявото полукълбо (и като топика, и като мозъчна архитектоника) е “последователно - времево”, т.е. последователността и времето са доминиращи условия в него. Обратно, доминиращите условия в дясното полукълбо са едновременността и пространствеността. Хората се делят най-общо на такива, в които доминира лявото полукълбо и такива, в които доминира дясното. Има предположения, че независимо кое полукълбо доминира в човека, съществува и т.н. “възрастова доминантност”. При младите хора тя е по-скоро в лявото “последователно -времево” полукълбо, което създава „логическо – мисловната” последователност и феномена на разширяването. Това обяснява “разширяващо – последователния” стремеж и интерес към света, към философско познание, към науката и пр. неща свързани с лявото мозъчно полукълбо. С възрастта тази доминанта се променя. Започва да доминира дясната “едновременно – пространствена“  тенденция в мозъчното полукълбо и общата „разширяващо – пространствена тенденция“ изчезва. Колкото повече акцентът се пренася в дясното “едновременно -пространствено” полукълбо, толкова повече се засилва усещането за намаляване на индивидуалното, перцептивното[3] и мисловното[4] пространство. 

Това смаляване продължава и пространството напълно изчезва в акта на смъртта. Мъртвото тяло запазва пространствени граници във физическото пространство, но другите модалности на пространството - общото психическо пространство, мисловното пространство, пространството на самосъзнанието (его пространството) са изчезнали напълно. Смъртта е точката на това пространствено изчезване. Тя е и точката на изчезването на времето.

Мисловното движение на тази “свиваща се” тенденция променя “вътрешната форма” на ментално -психическите актове и “общата форма” на мисловните процеси. Мисловните движения сякаш се завъртат в кръг, като създават от менталните актове особени “кръгови структури”. Следствие на доминирането на едновременността в мисленето започва да преобладава обобщението, търсенето на целостността и разбирането на целостта в отношение със “свиващото се” пространство. Мисленето  “осъзнава” собствената си цялост заедно с абсолютната реалност на “центъра”, към който се стреми и чиято гравитация е непреодолима. Този “център” е смъртта. За него тя се превръща в същинска или в най-голямата реалност. То сякаш физически усеща собствената си реалност, свързана с абсолютния си завършек. Идеята за смъртта винаги, съзнателно или не, присъства и следва мисленето. Тя създава и неговата сила, и неговата мярка. Колкото съзнанието за нея е по-присъстващо в мисленето, толкова и мисленето е “по-чувствително” към философията.

Мисленето може да се противопостави на смъртта. За това противопоставяне му е нужно да запази принципът на разширение. Обратно, изчезването на този принцип е изчезване и на “мисловната воля” за противопоставянето на смъртта.

В акта на познанието, когато мисленето достигне абсолютния си познавателен хоризонт то осъзнава, че може да изчезне, ако продължи, защото по този начин ще загуби понятието. То запазва себе си и понятието само като се връща обратно и потъва в множествеността откъдето е дошло.

Когато мисленето се изправи пред собственото си абсолютно изчезване в смъртта, то се изправя пред същата тази дилема, но без възможността да се върне обратно. Това може да стане само във времето на „мисловната старост“, т.е. тогава когато е изчезнал принципът на разширението, на създаването на пространството. Тогава абсолютността се превръща в действителност, а смъртта в най-основната реалност. В “младото мислене и съзнание” това не е възможно. Мисловното поле при него е в логиката на разширяването като „последователно – времеви – логически” акт. Дори тези, които не се отличават с дълбока “мисловна чувствителност” в младите си години се подчиняван на закона на разширението. Те се замислят за безкрайното, за абсолютното, вечното, за смисъла на съществуването изобщо, за първопричините на нещата. Логиката на разширението създава от пространството на познанието пирамидална форма, чийто връх е абсолютният мисловен хоризонт, а мисловното движение, следвайки логическата последователност непрекъснато пулсира. То достига до мисловния хоризонт и тъй като не може да го напусне се връща обратно. Тази пулсация на мисленето се осъзнава най-вече в „младостта на познанието“. Старостта променя формата и логиката на познанието. Тя се превръща в кръгова, кълбовидна или обобщаващо - пространствена.

Времеви изменения

В „остаряващата психика“, това което се променя най-много е индивидуалното психическо време. Променя се цялостната организация на психиката и на менталните процеси. Скоростта на тяхното конструиране и композиране се забавя. Общото възприятие на течението на времето се скъсява[5]. Започва цялостна тенденция на забавяне на времето във физиологическите процеси и ускоряването му като психическо преживяване. Колкото по-възрастен е човекът, толкова времето върви по-бързо. Със забавянето на физиологическите, психическите и мисловните процеси и със забавянето на скоростта на възприятието намалява и обемът на възприятието за време. То няма нужната наситеност и цялостното му възприемане и преживяване са ускорява. Възможно е именно благодарение на ускоряването на времето в старостта доминиращото мозъчно полукълбо да се променя. Повечето изследователи на психическото време считат, че съществува пряка зависимост между скоростта на времето в тъканите и клетъчните процеси и неговото субективно възприемане. Колкото обмяната на веществата е по-бърза, толкова психическото време тече по-бавно и обратно, колкото тя е по-забавена, толкова психическото време е по ускорено. Съществуват и крайни мнения. Например хипотезата, че колкото по-близо се отива към смъртта, толкова повече субективното усещане за време се ускорява. Поради много високата си скорост времето изгубва собствения си обем. През екрана на съзнанието преминават всички събитие от живота, но поради високата скорост на времето те не могат да запълнят цялото психическо съдържание. Следствие на това се получава “психически вакуум”, т.е. усещане за битие без съдържание. Това би могло да се тълкува като пребиваване в една странна, а може би и страшна вечност.

Проведените експерименти с прерязване на връзките между двете полукълба, т.н. комисуралотомия водят да разтърсващи изводи. Р. Спери (R.W.Sperry) пише: „Всяко полукълбо има свои собствени лични усещания, възприятия, намерения и мисли, независими от съответстващия опит на другото полукълбо. Всяко ляво и дясно полукълбо има своя собствена памет и опит в познанието, които са недостъпни за другото полукълбо. В много отношения всяко от разединените полукълба има и собствено самосъзнание“[6]. Следователно, с промяната на доминантата се променят и същностни параметри в усещанията, възприятията и в общата перцепция.

В мисленето се променя най-често логическото му поле следвайки общата тенденция на забавянето. Това забавяне в общото логическо поле е опасно защото накрая самото разбиране може да изгуби собствената си способност и особеност и да се разтопи във един всеобщ еталон на разбирането, във всеобщото “общоприето” разбиране. Подобна аналогия може да се направи с орбитите на небесните тела, където именно скоростта на движението държи небесното тяло на дадена орбита и донякъде самата скорост е и самата орбита. Когато движението се забави небесното тяло загубва орбитата си и става жертва на гравитацията на която до този момент се е съпротивлявало. Нещо подобно се случва и с мисленето. То губи орбита си и започва едно центростремително движение, което е и своеобразно “падане” към хипотетичния център. Колкото повече се увеличава скоростта на това падане толкова мисловното време се забавя и накрая изчезва когато мисленето достигне този хипотетичния център. Преди да изчезне, изчезват времевите модуси, а именно те могат да запазят спецификата на разбирането. Мисленето започва да “възприема” единствено настоящето, а в сферата на разбирането това е общоприетото.

При особените състояния на съзнанието се наблюдава нещо подобно. Човек започва да живее единствено в настоящето. За него няма нито бъдеще, нито минало. Това са състояния, които предхождат най-вече изчезването на съзнанието в смъртта[7]. Всички екстремални състояния на съзнанието, а също остаряването и сънят променят не самото съзнание, а по-скоро изключват „лявото“ и включват „дясното“.

Разбирането може и да не се промени като същност. То може да промени само формата си. При положение, че стремежът към познание е запазен, мисленето може да премине през „последователно –времево –логическата“ фаза на познание свойствена за лявото мозъчно полукълбо или „лявото съзнание“. Да премине през „едновременно – пространствено – логическата“ фаза на дясното полукълбо или „дясното съзнание“ като запази и знанието за тази собствена еволюция и съзнанието за това, че границата на собствения му хоризонт и границата на понятието като метод на познание не се определя единствено от тези мисловни принципи и може да бъде преодоляна.

Изкуството, идеята и принципът на съзнанието

Не всяко мислене се поддава на общия процес на остаряването. Мислене, което не се поддава на остаряването е онова мислене, което не е загубило собствената си “метафизическа потребност”. Да не се загуби “метафизическата потребност” значи да не се губи пространството. Това е философското мислене. Един от най-основните елементи на това мислене е запазеният принцип на разширение на мисловното пространство.

Същинското философско мислене никога не може да бъде удовлетворено от собствения си мисловен хоризонт. То винаги се опитва да го снеме, да го премине, да продължи нататък. А само по себе си това е създаването и запазването на принципа на разширението. Той води след себе си създаване на пространство или на нови негови, не известни форми и измерения.

Подобно на всяко изкуство философията сътворява и пространството, и времето. Тя е най-чисто и най-непосредствено изкуство защото нейният материал е самата мисъл. Изкуството, подобно на езика, е форма на познание и общуване. По същия начин както емоцията и учудването от външността се превръща в реакция, която се запазва и предава в езика, изкуството запазва и предава неповторимото. То преминава през времето много по-бързо от езика като запазва емоцията, чувството, мисълта и идеята. То ги изважда от времето и ги съхранява. Наблюдавайки едно произведение на изкуството зрителят вижда действителното чувство, живата емоция, мисълта включена в израза, в композицията. За него истинското произведение на изкуството е независимо от времето, излязло от времевото забвение, съдържащо по магически начин действителното минало в настоящето. По същия начин феноменът на съзнанието запазва миналото в настоящето и като настояще.

Но дали изкуството изважда идеята от времето? Лично аз смятам, че изкуството и философията са особени форми на самото време - специфично време, в което няма острото разграничение между минало, бъдеще и настояще. Това е и особена форма на личното и мисловното време. То е и форма на съзнанието. Изкуството и философията носят в себе си самия принцип на съзнанието и осъзнаването, въплътен във външността. Но не това съзнание на изградената култура, на запазената памет, запазения опит, запазената специфика на епохата, а действителният принцип на човешкото съзнание, принципът на неговото ставане като възможността да се запази миналия модус на времето в настоящия и той да се превърне в действително настояще. Така както съществуват две напълно независими самосъзнания на лявото и съответно на дясното полукълбо, би могло до съществува и трето, различно като качество съзнание – съзнание на идеята в нейния мисловен или пластичен вариант. В това особено съзнание не съществува субект. То използва субекта на този, който го възприема.

Ние често спекулираме с такива понятия като всеобщност, единност, истинност или абсолютност, като ги превръщаме по-скоро в наименования и отнемаме техния същностен смисъл. Много теории, произведения на изкуството, идеи претендират за всеобщност, но тяхната всеобщност е по-скоро ограничена от времевите граници на едно обозримо настояще, или пространствените граници на една област, едно общество или нещо дори по-малко. Онова, което прави действителна една идея или нейната реализация и нейните превращения в света е жизнеността на идеята, нейната устойчивост. По този начин може би най-важното условие за жизнеността и устойчивостта на една идея, било чисто мисловна или пластична, е нейната цялостност. Възможно ли е устойчивостта и целостта да съществуват във времето, или те следва да бъдат разрушени от него защото то разрушава всяка цялост? При положение, че те не могат да бъдат разрушени от времето значи, че или не са в него, или самите те са време, или форма на времето, която не може да бъде разрушена.

Личностните и индивидуалните форми на времето не могат да се разрушат. Същото е с психическото, мисловното, менталното, социалното и накрая времето на самото съзнание. Тези времена съществуват заедно с това, което наричаме физическо време. Те съществуват заедно, взаимодействат си, но не могат да се разрушават взаимно. Те изчезват тогава когато изчезне системата.

Идеите, подобно на законите, които изграждат дадена система, също не могат да бъдат разрушени. Дори да изчезне самата система идеите ще останат в спецификата на ноосферата, но те остават там благодарение на принципа на съзнанието, който сам по себе си намира ново съществуване в техния живот и съществувание е тяхното специфично “индивидуално време”[8].

Алисиян Пацев

---

[1] Психическо пространство е пространството на психическата система на човека, начинът на преживяването на пространството.

[2][2] Индивидуалното пространство е пространството на индивидуалните особености на човека, на особеностите на неговите възприятия, усещания, познание и пр. Същото понятие важи и за времето. Индивидуалното време е времето на самия човек, на неговите особености които организират спецификите на функциите. “В специализираните изследвания все повече се издига предположението за съществуването на време на молекулярните, биохимическите, физиологическите процеси, както и на човека като социален субект и член на обществото” (Н.Н.Брагина, Т.А.Доброхотова, Функциональные ассиметрии человека, стр.156)

[3] Пространството на възприятийно – познавателната сфера.

[4] За мен мисловното пространство има по-различно значение. То е “възможност за оформяне” на общия мисловен процес, възможност за мисловна композиция, докато менталното пространство се свързва с мисловните актове, с тяхното движение в полето на мисленето.

[5] А.А.Леонов, В.И. Лебедев смятат, че възприятието на времето се определя от магнитното поле, от магнитните колебания на системите, или по-скоро от взаимодействието на магнитните колебания на биологическите и психически системи с тези на геомагнитното поле.

[6] Sperry R. W. Lateral Specialization in the Surgically Seperated Hemispheres. In: The Neurosciences Third Study Program, eds. F. O. Schmitt and F. G. Worden, Cambridge, Mass., MIT Press, 1974.

[7] Някои изследователи на психическото време считат, че в екстремални състояния психическото време не се забавя, а се ускорява до 120-130 пъти. Това ускорение на индивидуалното време не може да се схване от съзнанието и се възприема като забавяне или спиране на времето. Тази илюзия се получава поради това, че движението и усещането за време, което наблюдаваме и преживяваме е много бавно.

[8] За В.И.Вернадски, а по-късно и за Эдуард Леруа и Пиер Тейяр де Шарден тези идеи и закони са нова мисловно – познавателна система,  ноосфера, но самата тя следва да има като съществувание собствено време и това време да не зависи от времето на другите системи.