За основните метафизически въпроси

Основните метафизически въпросите са мисловни конфигурации. Списъкът от 14 въпроса, на които Буда не е отговорил, е даден в трактата Дхарма-синграха[1].
Първите десет положения от този списък са дадени още в сутрите на палийския канон. Останалите четири положения са съставени и добавени по-късно от Нагарджуна и Чандракирти, след което метриката е изменила числото си[2]. Ще приведа този списък от трактата “Дхарма-синграха”:
1.Вечен ли е светът?
2.Не е ли вечен светът?
3.Светът е и вечен и не вечен едновременно?
4.Невярно ли е, че светът е вечен и не вечен едновременно?
5.Има ли светът край, предел и граница?
6.Безконечен ли е светът (безграничен)?
7.Или светът е и ограничен, и безграничен (едновременно).
8.Невярно ли е, че светът е ограничен и безграничен едновременно?
9.Истинно съществуващият, Татхагата, съществува ли след смъртта?
10.Истинно съществуващият, Татхагата, несъществуващ ли е след смъртта (си)?
11.Истинно съществуващият, Татхагата и съществува, и не съществува след смъртта (си)?
12.Невярно ли е, че истинно съществуващият, Татхагата и съществува, и не съществува след смъртта?
13.(Животът), Аза същото ли е както и тялото?
14.(Животът), Аза е едно, а тялото е друго?
Буда счита, че въпроси, които не се отнасят непосредствено до спасението не следва да се изследват. Нека си припомним знаменитата му притча за ранения войн. Съвсем накратко нейното съдържание е, че когато един войн е ранен от стрела и изпитва ужасни болки, грози го смърт лекарят, който е дошъл да му помогне не бива да го пита, кой е войнът изпратил стрелата срещу него. Как изглежда този войн? Дали има нисък или висок ръст, какви са косите му, доспехите му и пр? Лекарят просто трябва да извади стрелата и да спаси война. По същия начин изследването на метафизическите въпроси не само отклонява вниманието от пътя към спасението, но и забърква изследващия ги. Това е именно мисловният конструкт. Това е самата позиция на мисленето в антиномията. Ще приведа кратък откъс от “Агни-ватсаготра-сутранта”[3] , където Буда говори именно за тази опасност:
“Седнал до него странстващият монах Ватсаготра казал на Възвишения следното: Как стоят нещата о Гаутама? Застъпва ли господарят Гаутама възгледа, че светът е вечен, че единствено това е истина, а всичко друго е погрешно? Не Ватса, аз не застъпвам възгледа, че светът е вечен, че единствено това е истина, а всичко друго е погрешно. Как стоят нещата о Гаутама? Застъпва ли господарят Гаутама възгледа, че светът е преходен, че единствено това е истина, а всичко друго е погрешно? Не Ватса, аз не застъпвам възгледа, че светът е преходен, че единствено това е истина, а всичко останало е погрешно.”
Следват въпросите, че светът е ограничен (в пространството) или че светът е неограничен (в пространството), дали душата и тялото са едно и също или не са. “Какъв недостатък вижда господаря Гаутама в тези въпроси, че изобщо не ги признава?“. “Светът е вечен: това е Ватса, възглед гъсталак, възглед пущинак, възглед спазъм, възглед треска, възглед окови, той е изпълнен със страдание, изпълнен с трудности, изпълнен с отчаяние, изпълнен с мъки и не води до отказ, до безметежен, до премахване на всичко земно, до успокоение, до познание, до просветление, до угасване”[4].
На подобни въпроси Буда не е отговорил или по-скоро отговаря с “благородна усмивка”. Колкото и дълбоко тези въпроси да проникват в човешката или, по-скоро, във философската потребност, то те имат значение като действителната наличност на антиномията. В емпиричния свят отговорите на тези въпроси следва да имат също така емпирично основание. Според О. О. Роземберг на въпроса съществува ли Буда (Татхагата) след смъртта, питащият има предвид единствено “Аза” на Шакямуни. Следователно въпросът придобива вида дали съществува Аза (съзнанието) след смъртта или не. Според будизма именно тук е наивният момент. Човек има желанието да намери същия закон, който е в този свят, в неговата емпирична и сетивна същност като го привнесе или го замени, едва ли не,, буквално в един друг свят. Това е същото когато мислейки безкрайността на световете, т.е. излизайки извън абсолютния хоризонт, човек се пита какво има оттатък. Това е наивността на представата да търси собствените си основания там където по условие знае, че те не могат да бъдат.
В палийската сута “Маджджхима-никайя” е казано “Ако някой каже, че не желае да живее в съответствие с учението и под ръководството на Съвършения, докато не ми се отговори дали светът е вечен или не е вечен, краен ли е или безкраен, тъждествен ли е Атман с тялото или не е тъждествен, безсмъртен ли е позналият истината или той е смъртен и т.н., то питащият би умрял преди Съвършения да му отговори на всичко това“.
Тези въпроси са антиномии. Антиномиите са конфигурации. Някои са почти идентични с Кантовите антиномии, или по-правилно обратното, Кантовите са идентични с будистките.
            Дали света е вечен, или невечен, или и това и другото. Дали съществува съзнание след смъртта, или не съществува, или и това и другото, се определя от отношението на човека към тези въпроси. Те биха могли да бъдат продължени, например: вярваш ли, че съществува „живот“ след смъртта, или не, или и това и другото и вярвам, че света е безкраен във времето и пространството, или не вярвам, че е безкраен и не вярвам, че и безкраен и краен.
            Откъде се определя отношението на човека към тях? Дали вярата в нещо е следствие само на натрупвания в съзнанието и мисленето, които определят последното, или на нещо друго?
Според мен вярата в безсмъртието, не вярата в безсмъртието, вярата в Бога, или невярата е следствие на лично наблюдение, а същинско лично наблюдение има само при личности с изявена мисловна проницателност. Проницателността е мисловна сила. Слабото мислене приема и защитава общоприетото. За него то е реалното, или реално е това което има най-висока степен на всеобщо разбиране. Реално е същото така това което е утвърдено от едно „по-силно мислене“ и „по-силно възприемане“ на света. Това е вяра в авторитетите.
            Метафизическите въпроси имат точно тази особеност. Те са границата на познанието, самия хоризонт на познанието, а тук изчезва и всеобщото познание и познанието на авторитетите и всяко познание изобщо. Тези които мислят искрено върху метафизическите въпроси са равни и като епистемологическа потребност и като възможност за познание.
            Отговора на метафизическите въпроси е във феномена на връщането на философското мислене обратно в сферата на онова познание което не е достигнало мисловния хоризонт, т.е. в наблюдението на изследващия ги. Ако в тази сфера на познание изследващия достигне до идеята за Бога, антиномията за него се снема. Ако достигне до идеята, че света е безкраен, той снема и тази страна на антиномията. Ако достигне до идеята, че съществува съзнание след смъртта, антиномията за това също се снема.
            Но независимо от нейното снемане тя много лесно се възстановява, защото самият път на мисловното познание води до нея, а снемането и е по-скоро вяра.
            Точно тук е будисткият феномен. Да не се заема позиция в антиномията за да се остане на полето на разума.
 
 
 


[1]              Дхарма-синграха (Сборник на основните положения на закона)
[2]              Андросов В.П. Буддизм Нагарджуны
[3]              Сутра за Ватсаготра и огъня
[4]              Агниватсаготра-сутранта