Доброто и учението за анатмана (не душата)

Връзката между идеята за доброто и създаването на човешкото същество в будизма е непосредствена. Това превръща доброто в подставка на възникването на живота, на виталността и “живостта”. То е “вътрешната структура” на живота (на самото живо) като степен на битието. Но същевременно е и “вътрешната структура “ на всеобщото битие. Всяко битие доколкото “е” като битие, е и доброто за себе.
Доброто е основание на мярата, а тя на справедливостта. Мярата създава не само качествата на нещата, но и тяхната жизненост, или вътрешния принцип на живота.
Мярата създава битието на обекта. Създава и съществуването на живото същество. Тя подчинява на тази живост и физическата, и физиологическата, и психологическата, и мисловната и пр. структури. Идеята за живота е равновесие, а негова основа е мярата.
Битието е състояние, а животът - качество на това състояние. Самият момент на оживяването на битието е вътрешната мяра в него, една своеобразна справедливост в това качество като критерий за неговата живост. Мярата е дълбоко във вътрешната структура на “живостта”, е и една специфична и своеобразна нейна хармония. Връзката на доброто и идеята за живота в хармонията е в основата на орфико-питагорейството.
В подобен ракурс виждам връзката между идеята за доброто и будисткото учение за анатмана. Доброто присъства като основанието на конфигурациите, които създават личността и потока на съзнанието. Имайки предвид същностния морален акцент на цялата будистка доктрина, доброто не само лежи в основата, но е и основание на най-мощната, според будизма сила, кармата. Тя именно е силата на запазващото самото себе си битие като добро, т. е. запазвайки доброто, битието запазва себе си, или обратно, запазвайки себе си, запазва доброто за себе си. Това ще рече, че проявлението на дхармата, като всеобщ акт, има своето вътрешно съдържание като добро и своето основание в доброто.
В този смисъл идеята за душата (определената дхармична конфигурация на съществото) в будизма, се свързва не със субекта и личността, а с принципа на доброто. Това е не просто принципът на живото, а неговото основание. Коренът на “душата” се измества от проявеността в основанието. Ако битието е простата проявеност, ако животът и живостта са чистотата на тази проста проявеност, или “най-битийното” в битието, то самото основание на това “най-битийно” е в самия принцип на живота, а той - в онтологическото добро.
Присъствайки в конфигурациите като тяхна опора, доброто може да бъде наречено и “душа”. То е лишено от индивидуалното и частичното, не може да бъде задържано от някаква конкретна или частична сфера на битието. То е същинската идея за независимост.
В мисловно емоционален план на битието доброто е възможност за “вчувстването”, за усещането на другото същество като самото себе си. А това значи, че то е в основата и на любовта и на разбирането.