Категорията Шуньа

Основна категория в будизма Махаяна, означаваща пустота, пустност, отсъствие на собствена природа. За първи път се появява в текстовете на Типитака. Терминът се свързва най-вече с безсъщността на „Аза“. В същия дух той се разработва в трактата „Катхаватха“ (III в. до н. е.).

Основното си значение категорията добива в “Праджнапарамита-сутра”. Разработва се най-вече от Нагарджуна. Последователите на Мадхямика считат, че не съществува никаква реалност в сферата на причинно-следствения ред. Мисленето достига до идеята за абсолютната пустота (Шунья) като безатрибутивност на представата за същност. Те отричат възможността реалността да бъде позната. Нагарджуна приема, че една от същностните особености на философското мисленето е “конфигуративната диалектика”. Категориите битие-небитие, реалност-нереалност, субект-обект, причинност, движение, време, субстанция са плодове на тази диалектика, а също и самата представа за Нирвана.

В Шунья изчезват всички логически основания, изчезва логическото поле, но остава действителното отрицание, действителното отсъствие на собствената природа. Отсъствието добива онтологична действителност и тази онтологическа действителност на отсъствието на собствената природа е Шунья.

В Шунья изчезва познанието, изчезва всяко относително познание доколкото вещите и явленията са пусти в себе си и опора на познанието са нашето мислене и съзнание, също лишени от собствена същност.

1.      Шунья е неопределима и неописуема с относителните мисловни категории.

2.      При Шунья не може да се говори за части, начало, край и среда.

3.      Идеята за движение е неприложима към Шунья, защото тя няма съдържание и различие в себе си. Тя е непричастна и към покоя.

4.      Доколкото вещите и явленията в света са взаимосвързани и причинно обусловени, т.е. нямат собствена природа и същност, Шунья е тяхната базова природа.

5.      Шунья е основа на взаимозависимия произход, доколкото според Мадхямика не само вещите и явленията са пусти в себе си, но и самата дхарма.

Истинската реалност, според Мадхямика, е след абсолютния хоризонт на мисленето и следователно след самата възможност да се познава чрез понятия. Нейната природа е трансцендентална. Тя не може да бъде описана с термини, адекватни на нашата форма на разбиране.

От тази позиция като основание на безсъщността на вещите и явленията, на безсъщността на дхармата Шунья може да се мисли като базова реалност, като истинна реалност. Поради своята недостъпност тя е лишена от свойства или от свойството като възможност за познание. Самата природа на тази реалност, която е неопределима и която не може да бъде описана, която не се подчинява на определеността и следователно е трансцендентна за една определяща същност, се нарича шунья (пустота). В този смисъл реалността (шунья) може да се отъждестви с Нирвана.

Има няколко интерпретации на Шунья в будологията. Първата, взима за основа интерпретациите в произведението на Шанкара, “Сарва сидханта сарграха” (Компедиум на всички системи). Нарича се нихилистка интерпретация. Според нея в Шунья не съществува нищо и същността на дхармите е самото нищо. Това е твърде старо твърдение и говори за особено пристрастие към будизма.

Втората е тази, която е предложил Ф.И.Щербатской. Според него Шунья значи просто относителност. Щербатской е критикуван много за тази интерпретация. Болшинството автори са съгласни, че Шунья е нещо много по-широко от простата относителност.

Третата е на Т.Мурти. Това е абсолютистка интерпретация. Шунья е истинната реалност, реалността такава каквато е.

Упоменават се 16, 18 и 20 разновидности на Шунья. Б.Д.Дандарон ги свежда до четири: 1. Шунья на външното, т.е. това което се отнася до съществуващите обекти; 2. Шунья на вътрешното, т.е. това което се отнася до петте скандхи; 3. Шунья на външно-вътрешното, т.е. отнасящото се до познавателната способност на индивида; 4. Шунья на самата Шунья.

Като лишеност от свойства и качества пустността е лишена от мисловна протяжност или по-точно от онази връзка между представата и мисленето, която се явява пространството на мисленето. Без него отпадат всички възможни свойства, качества и отношения, защото отпада възможността за мисловно проникване и определение. Мисловният акт е чрез тези свойства и отношения, т.е. чрез мисловното пространство. Следователно мисленето не може да проникне в Шунья поради вътрешното си качествено несъответствие. Мисловното проникване е чрез представата и значи посредством мисловното и епистемологическото пространство. В Шунья пространствената идея не съществува и епистемологическото пространство не може да осигури среда на мисленето.

Когато мисленето достигне до абсолютния си хоризонт то мисловното пространство анихилира и мисленето се спира в ноетичения връх като понятието за този хоризонт. В случая понятието се явява пространствено-мисловната схема, или по-точно пространствено-мисловно-логическата схема, доколкото логиката е пътят, т.е. битието на конструиращото се в себе си мисловно пространство. Извън ноетичния връх не може да има “извън”, просто защото няма мисловно пространство или условие за “извън”. Мисленето няма нито пространственото, нито логическото условие да продължи след ноетичния връх. Независимо от това все пак има някаква форма на продължаване. Дали това е простата представа или лишеното от нея мислене?

Всяка възможност за продължаване след оформянето на ноетичния връх е разбиването на единството между представата и мисленето и следователно създаването на нов “мисловен елемент”, ново мислене, което не познава чрез понятието и което не може да бъде привлечено от гравитацията на основните категории на реалността.

Европейските философски системи също достигат до снемането на едно мислене, което има в себе си пространствени и времеви елементи. Същността на това снемане е Единното. Това е пределно мисловно успокоение защото изчезва възможността за множествеността и съответно противоречието.

Разликата между Единното и Шунья е мисловният етап. Концепцията на Единното разглежда мисленето като същност. Ако същността се измени, следва да се разруши. Следователно мисленето ще загуби себе си в това разрушение. Мадхямика възприема същността като етап, т.е. мисленето като същност е етап на мисленето изобщо и етап на съзнанието за него.