Общо показвания

петък, 21 февруари 2014 г.

БУДИЗЪМ



Буда (санскр.) просветлен, пробуден. Този които е достигнал най-висшата степен на познанието и духовното развитие, или просто символ на просветлението. Според Тхеравада Будите са 24, а първия Буда се казва Динанкара. Ранните текстове на Типитака говорят за 6 Буди. Предшественици на Буда Шакямуни освен Буда Динанкара са и Буда Кракучханда, Буда Канакамуни и Буда Кашяпа.
За Махаяна всеки може да достигне Будоството, така, че Будите могат да бъдат безкрайно число. Смисъла и целта на Буда е проповядването на учението чрез което може да се достигне Просветление и Нирвана.
Във Ваджнаяна Будите са също безкрайно число, но в практиките те са пет.
Буда е името или епитетът на основоположника на будизма. Този който се пробужда. Преходът от затъмненото спящо състояние на съзнанието към едно просветлено, или ново съзнание.
Името Буда се отъждествява с принц Гаутама Шакямуни, който според будистката традиция е живял през 6-7 век пр.н.е. Обикновено се приема 560-480 г. пр.н.е. През 1957 г. е чествана 2500-та от създаването на будизма. По сингалезката традиция Буда умира в деня на майското пълнолуние през 543 (544) г. пр. Хр. При тази датировка Буда е живял от 623 - 543 г. пр. н. е. Според други автори годината на смъртта на Буда е 485 г. или 480 г. пр.н. е. Еририх Фраувалнер счита, че Буда е роден около 560, а е умрял в 480 г. пр.н. е.
За живота на Буда се съди главно от по-късните източници. Към тях се отнасят „Махавасту“ и „Лалитавистара“. Те принадлежат към будистката школа Махасангхика. „Абхинишкрамана – сутра“ принадлежи към будистката школа Дхармагуптака. „Будхачарита“ на Асвагхоши и „Ниданататха“ са също основни източници за живота на Буда.
Буда е роден в местността Лумбини, на юг от съвременния Непал, в царското семейство на рода Шакья. Сидхартха е името му, а Гаутама – фамилното му име. Името на баща му е Судходана (Имащия ориз), а на майка му Майя. Следвайки семейната традиция Буда се оженва млад за принцеса Яшодхара (Запазващата славата) и има син, Рахула. На 29 годишна възраст напуска двореца на баща си. Странства около 6 г., но достига до убеждението, че животът на аскет е по-скоро същата крайност, каквато е например животът, търсещ удоволствията. Нито една от крайностите не може да ни даде истината, по същия начин както антиномиите на мисленето не са нищо друго освен капани за него. Трябва да се излезе от крайностите и от антиномиите, ако се стремим към истината. Оформя се идеята за „средния път“. Към 35 годишната си възраст Буда получава Просветление под дървото Бодхи в местността Бодхигая (така се казва днес това място). В основите на Просветлението е пътят на спасението. Законите на света се развиват по строг причинно-следствен ред. Това е неизменният закон на света. Антиномията е негово следствие. Ако мисловния процес е в рамките на познатото ни мисловно–логическо поле той няма да излезе от него. Важно е единствено спасението, а за да бъде то достигнато трябва да се излезе от мисловните антиномии, от противоречията, от крайностите изобщо, а това значи да се промени съзнанието.
 Будизмът започва съществуването си в годината на смъртта на Буда. За разлика от християнството, той приема за начало онази действителност, която намира в завършека - смъртта на създателя на учението. 
Същността на будизма е изложена в трите проповеди на Буда, “Дхармачакраправартана-сутра” (санскрит) или “Дхаммачаккаппаваттана-сутта” (пали), “Анатмаланкшана-сутра” (санскрит) или “Анатталанкхана-сутта” (пали), Пратитья-самутпада-сутра” (санскрит) или “Патичча-самуппада” (пали). Всъщност неговото начало в света е по-скоро знаменитата проповед (Дхармачакраправартана-сутра), първа на Буда, произнесена в Еленовия парк на днешния Сарнатх, в непосредствена близост до Бенарес (днешният Варанаси). След като чули проповедта монасите, които до момента са го презирали заради отказа му от аскетизма, се превръщат в негови ревностни последователи. Ражда се будисткото учение. Ето част от проповедта, произнесена в Бенарес, където е квинтесенцията на учението:
“Отворете ушите си монаси, спасението от смъртта е намерено. Аз ще ви поуча, аз ще ви проповядвам учение. Ако вие постъпвате своеобразно с моето учение, то още в този живот, вие ще познаете мъдростта, ще погледнете в нейното лице.
Съществуват две крайности о монаси, които човек, тръгнал по пътя на духа трябва да избягва. Какви са тези две крайности?
Първата, това е живот заради наслажденията, живот изпълнен с похот, живот търсещ удоволствието. Този живот е низък, неблагороден, противен на духа, недостоен, нищожен.
Другата крайност, това е живот на доброволните страдания. Това също е живот мрачен, недостоен и нищожен. Съвършеният стои далеч от тези две крайности. Той е познал този път, който се намира по средата, пътят който повдига булото на заблудата пред очите и ума, който води към покой, към познание и просветление, към Нирвана. Това е истинният осемметричен път, който се нарича така: истинна вяра, истинно решение, истинно слово, истинно действие, истинен живот, истинен стремеж, истинно възпоменание, истинно самовглъбяване. Ето това монаси се нарича средният път. Този път е познал съвършеният, този път води към покой, към познание, към Нирвана.
Благородната истина за страданието е такава: раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, съединението с нежеланото е страдание, разделянето от скъпото е страдание, недостигането на желаното е страдание, с други думи петкратната привързаност към земното е страдание.
Благородната истина за източника на страданието е такава: Съществува жажда към битието, която води от прераждане към прераждане, която, съпровождана от наслади, се харесва тук и там, а именно: жаждата за страсти, жаждата за възникване, жаждата за унищожение.
Благородната истина за премахване на страданието е такава: Отстраняването на тази жажда, посредством пълното унищожение на желанието, да се освободим от него, да се отчуждим от него, да го лишим от всякаква опора.
Благородната истина за пътя на прекратяване на страданието е такава: Това е свещеният, осем пъти свещеният път. Той се нарича така: истинна вяра, истинно решение, истинно слово, истинно дело, истинен живот, истинен стремеж, истинно възпоменание, истинно самовглъбяване.
От този момент, о монаси, откакто познах четирите благородни истини в тяхната пълна ясност, от този момент аз знам, че в този свят, а също и в света на боговете, в света на Мара и Брама, сред всички същества, сред аскетите и брахманите, сред боговете и хората, аз достигнах висшето достойнство на Буда. И аз познах това и съзерцавах това: спасението не може вече да бъде загубено, това е моето последно прераждане, занапред за мен няма да има нови раждания.” (Дхармачакра-правартана-сутра).
Както пише Щербатской самите будисти разделят историята на учението си на три периода. Като се започне от годината на създаването на будизма, до годината на неговото изчезване от Индия има приблизително 1500 години. Най-общо това са периоди от по 500 години. В тях се оформят същностните философски принципи на Тхеравада (Хинаяна), Махаяна и школите на късния будизъм. Независимо че в тези периоди се появяват съществени изменения в основните принципи на будистката философия, винаги се запазва мисловната “единственост”, уникалността на учението.
Според ортодоксалното разбиране Буда е представил три различни плана на учението си. План, който може да се разбере от простите хора план, който може да се разбере от хора с философски способности и план, който може да бъде разбран от хора притежаващи висши философски способности.
Няма душа, няма субект, няма Аз. Тези основни категории на всяко философско разсъждение и учение не са духовни субстанции. Съществува единствено дхармата, елементите, от които се изгражда битието, групи от елементи и конфигурации. Спецификата на тези конфигурации се проявява като душа, субект, Аз. Самата, душа, субектът, Аза, усещащата същност, това са илюзиите на конфигурациите. Тези конфигурации не се запазват след смъртта, те не са субстанции и нямат реалност. Съществува единствено принципът, законът, който изгражда конфигурациите. Но, ако няма субект, то тогава какво чувствува, какво усеща, какво мисли, какво се преражда, какво отива в Нирвана?
Будистката представа за субекта, за разлика от тази на брахманизма, както и за разлика от повечето европейски концепции не е субстанция, която има устойчиво състояние във времето и може да се запазва, преминавайки границата на световете и времената. За да съществува идеята за него, следва да съществува мисленето. Самата усещаща същност също не е “едно” в себе си. Феноменът на усещането има своите основания в множествеността, в съставността. Идеята за самия феномен на субекта, като единност, като неделимост, като субстанция е плод на представата, плод на желанието да бъде така, а щом се намеси желанието, изчезва чистотата на мисленето. Това значи, че тази представа е и плод на невежеството. Една от формите на невежеството са конфигурациите в мисленето и мисленето като конфигурация, т.е. създаването на идеи - плодове на тези конфигурации.
Каква е същността на битието? Битието е страдание (duhkha). Единствено реално е страданието. Радостта, удоволствието донасят страданието. Страданието е не променящото се, не изчезващото, не подчиняващото се на изменение. То е общото в живота. Но то е и атрибут на усещането, а това значи атрибут на битието, на света и живота. За разлика от него всичко онова, което не е страдание проблясва мигновено на фона на страданието и изчезва сякаш никога не е било. Човешката представа за битие е представата за страдащо битие.
Един от пътищата за определението на идеята за битието (битието-екзистенция) е приближаването до представата за субекта. Мисълта за битието сякаш създава идеята за субекта от мисленето. Ние можем да се съмняваме в акта на това дали определеното съществува или не, но ние не се съмняваме в съществуването на онази същност, която определя съществуващото в самите нас и като самите нас. Това е Декартовото “cogito ergo sum”, това е мисълта, която определя съществуването, това е субектът като фокуса на това определение.
Идеята за битието (битието-екзистенция) се доближава плътно до субекта като “съм”, като “Аз съм”. Това “Аз съм” се превръща в усещащата битието същност. Тя усеща битието като усещането за самата себе си и се превръща в подставка на битието. Но усещайки себе си, усещайки битието, тази същност усеща най-вече болката и страданието. Тази болка и страдание се превръщат в своеобразен фундамент на усещането, в първичното на усещането, в “първото” на усещането. Тя подчинява на себе си мисленето. Самата мисъл, нейната логика върви по същия път, който е прокаран от болката и страданието. Мисълта също се превръща в страдание. Дори да има известни радости в живота, техният край е страданието. Всеки край е трагичен, а идеята за него е нещо винаги присъстващо и съпътстващо мисленето. Тази увереност засилва страданието още повече.
Истинната реалност е смъртта. Този, който мисли за нея рядко, или този който не мисли за нея, не е истински реалист. Истинският реалист е този, който нито за миг не забравя мисълта за смъртта, този за когото понятието за смъртта е едно с понятието за абсолютната реалност, т.е. истинският реалист е философът аскет този, който се е отрекъл от ежедневното, от текущото, този който мисли винаги за вечното. А това, което е сетивният образ на вечното е самото разрушаване, вечната повторяемост, разлагане на всичко, както живо така и неживо, изчезването на неговата уникалност, на неговата единственост. Това е смъртта, това е истинната реалност. Тя винаги предстои. А това, което предстои е логиката на световния закон и пътят на мисленето по нея. Тази реалност присъства винаги в човека, независимо дали се осъзнава или не, дали се усеща непосредствено или не. Нейното присъствие е страдание.
От друга страна, присъствието е и моментът на абсолютността в човешкото битие, моментът на тоталността. Смъртта, подобно на скулптора изрязва облика на човека, изрязва и неговия морал, и неговото мислене, и неговата възможност за познание. Човек не е това, което е в неговото развитие, в неговия живот. Той е това, което е когато развитието е изчезнало. Смъртта създава действителния човек. Нейната тоталност е неговата действителност. Без тоталността на смъртта не може да има истинна действителност.
Тази истинна действителност, според будизма, е и кармата това, което определя комбинациите на бъдещото прераждане и на възможното, от това прераждане, познание, а значи и пътя към спасението. А това значи, в самия всеобщ закон съществува идея, която ние можем да възприемем като добро и като неговото проявление в света на хората - справедливостта.
Но реалност е и пътят през това състояние, което наричаме живот, а пътят на живота е път към смъртта. В този път е болката и ужасът от нея, в този път е болестта и старостта, в този път са воплите и стенанията.
Едно от съществените различия между будизма и християнството О.О.Роземберг вижда в това, че “мъчението на живота не е следствие от грехопадението, то никога не е започвало, напротив идва от безчислеността на времената и личността изобщо не е виновна за това, че тя съществува и страда”.
Това е първата благородна истина открита от Буда. Формулирана кратко тя гласи - животът е страдание.
Ако страданието е общото в света, то отношението на човека към него е бягството. Но човек бяга от страданието, желаейки неговата причина. Търсейки удоволствието, той намира причината на страданието. Той бяга от страданието, търсейки го. Човек не си дава сметка за това, че ако страданието има за причина жаждата за удоволствия, жаждата за битие, то причината за това, че човек потъва в страданието е неговото невежество. Това, което стои в основата на първата благородна истина, е вярата в сетивността, вярата в битието, увереността, че този свят е реалността, както и, че битието има сетивни основания.
Незнанието или невежеството, според будизма, не оправдава човека. В човека могат да липсват онези дълбоки мисловни усещания, които биха му помогнали да достигне същностни дълбочини на учението, но първичната идея или мисловното усещане, че търсенето на удоволствието е в основата на страданието, може да бъде разбрана от всеки. Това разбиране е свойствено за човешкия образ. Потискането на това разбиране е потъването в неведението (авидия).
Човешкото невежество изгражда най-големите илюзии в света, то е най- сигурният начин спасението да не може да настъпи, дори да стане невъзможно. Невежеството може да изгради и човешката представа за реалността. Страшно е, ако тази представа е изградена от него. Това ще бъде представата, че реалността е сетивно обусловена, че самата истина има сетивно обусловени следствия. А това дава увереност, че реалното може да бъде усетено посредством елементарните човешки сетива, че външното усещане води към истината, че мисленето със сетивни основания може да познае истината. Тази представа е вяра в сетивното и не вяра в мисловното. Това създава и култа към сетивното усещане, към неговия свят, култа към обществото, преклонението пред авторитетите му.
Това е втората благородна истина. Тя гласи: страданието има причина. Тази причина е жаждата за удоволствие и съществуване, жаждата за битие.
В това е цялата парадоксалност на субекта, както и на съпътстващото го мислене. Той иска да запази различното от страданието, различното от болката, а точно това е невъзможно. Различното от страданието и болката е онова сетивно желание, чийто край е отново страданието. Това е реалността на света. Да видиш този свят в неговата цялост, според будизма, това е да видиш, че самото желание, неговата завършеност или това, което наричаме край е страдание. Това е всеобщият закон, който сякаш гони субекта към неговия край, по пътя на страданието.
Да се запази онова, което не е страдание, да се запази удоволствието значи да се тръгне против закона на света. Незнанието за тази истина, както казахме по-горе, е нещо по-страшно от илюзията, това е неведението. Човек трябва да се освободи от невежеството за да унищожи самия корен на страданието, а това значи да бъде отстранено както желанието, така и неговите опори.
Това е третата благородна истина, тя гласи: да се отстрани жаждата за битие като се отстрани желанието и неговите опори.
Да се тръгне обратно, не по течението, а срещу течението на великия световен закон е може би феномен на човека. Но това противопоставяне на закона не може да бъде произволно, има път за това противопоставяне, има път към безсмъртието, път на излизане от времето, път на излизане от страданието. Този път е пътят на истинното познание, пътят на излизането от невежеството. Странно е, че и неведението, и истинното познание, по своеобразен начин, тръгват против основния закон на света.
Това е четвъртата благородна истина, тя гласи: има път за излизане от страданието. Пътят за излизането от страданието е и пътят на спасението, това е пътят на онова мислене, което е познало кръга на великия световен закон, кръга на сансара. Само това мислене може да излезе от този вечен кръг. С други думи, великият световен закон на този свят може да задържи всичко в себе си, но не и истинното познание. Истинното познание не може да бъде задържано от неговата гравитация, то не може да бъде изобщо задържано. Истината не може да бъде не свободна, дори и от великия закон на световете.
Това е пътят на будистката мисъл към идеята за битието. Според него битието е страдание. Страданието е вътрешна същност на битието, негово съдържание. Доколкото идеята за битието, неговото понятие се дава от мисленето, страданието е в основата на това мислене, неговият фундамент или онзи всеобщ закон, който е и причината и обектът на мисленето.
Възможността за познание, т. е. да бъде позната както причината на страданието, така и причината на неговата причина, снема гносеологическия песимизъм, в който будизмът се обвинява така много. Има път към спасението и човешкото прераждане е достойно за него.
В будизма най-ярко е изразена идеята, че истинският път към реалността е не вярата в авторитета на сетивното мислене, в следствията на този авторитет, в социална санкция, произтичаща от него, а вярата в свободното от сетивен момент в себе си мислене, вярата в една чиста разумност, вярата в духа, вярата в пътя на спасението. Този път е осветен от мисълта, но от онази мисъл или онази нейна особеност, която е дълбоко в основанието на човешкия феномен, която не би могла да бъде задържана от гравитацията на никаква логика, произхождаща от временното и преходното. Това е пътят на истинното познание, а истинно познание е това, което е снело от себе си основанията, които могат да го задържат и да го превърнат в пленник на частичното на това, което не е абсолютното и на това, което няма основанията си в абсолютното. Щом човешкото същество осъзнае силата на мисловната реалност, до която може да го доведе неговото пробудено мислене то потъва в нея като от него отпада всичко онова, което е присъщо на сетивната реалност и, което изгражда сетивната форма на човешкото същество.

Няма коментари:

Публикуване на коментар