Общо показвания

четвъртък, 28 март 2013 г.

Измененията в психическото пространство и време



Намаляването, “свиването” на пространствения елемент в мисленето

Съществува древна гръцка легенда, че човешката душа може да напусне тялото много рано. Човек не умира, но се превръща в нещо подобно на куха, бездушна обвивка. От него изчезва търсещата познание мисъл, усещането за красивото, за доброто и справедливото или всичко онова, което според това разбиране е присъщо на душата.
Според мен основното, което изчезва и може да изчезне е не самото мислене и разбиране, не търсещата познание мисъл, а елементът на пространството и елементът на времето в тях. Този „елемент“, който определя обема на психическото и мисловното пространство и скоростта на мисловното и психическото време.
Именно благодарение на намаляването на пространствения елемент в мисленето намалява и възможността за отношенията, комбинациите, конструкциите, мисловните композиции, а значи изчезва и стремежът към познание и вярата в познанието както и смелостта на познанието и “тънкостта” на разбирането. Колкото пространственият елемент намалява в мисленето толкова повече се увеличава времевият.
Същото се случва и с организма. В него не само молекулата на ДНК се скъсява и обеднява, не само следва натрупване на токсини и загуба на елементи, но преди всичко в него започва процес на изчезване на пространството. Това е първото и най-важното условие на идеята за старостта. Второто условие е ускоряването на времето.
Изчезването на пространството и изчезването на времето се явяват онова, което “конструира” измененията в елементите на различните нива на човешкия организъм, психика и мислене.
На анатомично, физиологично, на ниво психика и мислене “свиването” на пространството е базата на общото “остаряване”. Пространството се свива и като видимост. Тялото сякаш се смалява, появяват се бръчки, изчезва телесна маса, намаляват течностите в организма. Вътрешното движение се обръща като посока навътре.
Свива се и се смалява и психическото,[1] и индивидуалното[2] пространство. Човешкото същество започва да живее в смаляващо се психическо пространство. Смаляването е на всички нива на психиката и съзнанието. Човек губи интерес към самата идея за разширяване на видимия, мисления и чувствания хоризонт. Променя се логиката на мировъзприятието. Ако до сега това е била логиката на разширението на пространството, сега това е логиката на смаляването. Човекът губи пространството в самата си психическа същност.
Пространственото смаляване има и чисто физиологични и невропсихологични обяснения. Известно е, че при човека съществува функционална асиметрия, различие между функциите, начина на възприятието и самото възприятие между лявото и дясното мозъчно полукълбо. Известно е също, че лявото полукълбо (и като топика, и като мозъчна архитектоника) е “последователно - времево”, т.е. последователността и времето са доминиращи условия в него. Обратно, доминиращите условия в дясното полукълбо са едновременността и пространствеността. Хората се делят най-общо на такива, в които доминира лявото полукълбо и такива, в които доминира дясното. Има предположения, че независимо кое полукълбо доминира в човека, съществува и т.н. “възрастова доминантност”. При младите хора тя е по-скоро в лявото “последователно -времево” полукълбо, което създава „логическо – мисловната” последователност и феномена на разширяването. Това обяснява “разширяващо – последователния” стремеж и интерес към света, към философско познание, към науката и пр. неща свързани с лявото мозъчно полукълбо. С възрастта тази доминанта се променя. Започва да доминира дясната “едновременно – пространствена“  тенденция в мозъчното полукълбо и общата „разширяващо – пространствена тенденция“ изчезва. Колкото повече акцентът се пренася в дясното “едновременно -пространствено” полукълбо, толкова повече се засилва усещането за намаляване на индивидуалното, перцептивното[3] и мисловното[4] пространство. 
Това смаляване продължава и пространството напълно изчезва в акта на смъртта. Мъртвото тяло запазва пространствени граници във физическото пространство, но другите модалности на пространството - общото психическо пространство, мисловното пространство, пространството на самосъзнанието (его пространството) са изчезнали напълно. Смъртта е точката на това пространствено изчезване. Тя е и точката на изчезването на времето.
Мисловното движение на тази “свиваща се” тенденция променя “вътрешната форма” на ментално -психическите актове и “общата форма” на мисловните процеси. Мисловните движения сякаш се завъртат в кръг, като създават от менталните актове особени “кръгови структури”. Следствие на доминирането на едновременността в мисленето започва да преобладава обобщението, търсенето на целостността и разбирането на целостта в отношение със “свиващото се” пространство. Мисленето  “осъзнава” собствената си цялост заедно с абсолютната реалност на “центъра”, към който се стреми и чиято гравитация е непреодолима. Този “център” е смъртта. За него тя се превръща в същинска или в най-голямата реалност. То сякаш физически усеща собствената си реалност, свързана с абсолютния си завършек. Идеята за смъртта винаги, съзнателно или не, присъства и следва мисленето. Тя създава и неговата сила, и неговата мярка. Колкото съзнанието за нея е по-присъстващо в мисленето, толкова и мисленето е “по-чувствително” към философията.
Мисленето може да се противопостави на смъртта. За това противопоставяне му е нужно да запази принципът на разширение. Обратно, изчезването на този принцип е изчезване и на “мисловната воля” за противопоставянето на смъртта.
В акта на познанието, когато мисленето достигне абсолютния си познавателен хоризонт то осъзнава, че може да изчезне, ако продължи, защото по този начин ще загуби понятието. То запазва себе си и понятието само като се връща обратно и потъва в множествеността откъдето е дошло.
Когато мисленето се изправи пред собственото си абсолютно изчезване в смъртта, то се изправя пред същата тази дилема, но без възможността да се върне обратно. Това може да стане само във времето на „мисловната старост“, т.е. тогава когато е изчезнал принципът на разширението, на създаването на пространството. Тогава абсолютността се превръща в действителност, а смъртта в най-основната реалност. В “младото мислене и съзнание” това не е възможно. Мисловното поле при него е в логиката на разширяването като „последователно – времеви – логически” акт. Дори тези, които не се отличават с дълбока “мисловна чувствителност” в младите си години се подчиняван на закона на разширението. Те се замислят за безкрайното, за абсолютното, вечното, за смисъла на съществуването изобщо, за първопричините на нещата. Логиката на разширението създава от пространството на познанието пирамидална форма, чийто връх е абсолютният мисловен хоризонт, а мисловното движение, следвайки логическата последователност непрекъснато пулсира. То достига до мисловния хоризонт и тъй като не може да го напусне се връща обратно. Тази пулсация на мисленето се осъзнава най-вече в „младостта на познанието“. Старостта променя формата и логиката на познанието. Тя се превръща в кръгова, кълбовидна или обобщаващо - пространствена.

Времеви изменения

В „остаряващата психика“, това което се променя най-много е индивидуалното психическо време. Променя се цялостната организация на психиката и на менталните процеси. Скоростта на тяхното конструиране и композиране се забавя. Общото възприятие на течението на времето се скъсява[5]. Започва цялостна тенденция на забавяне на времето във физиологическите процеси и ускоряването му като психическо преживяване. Колкото по-възрастен е човекът, толкова времето върви по-бързо. Със забавянето на физиологическите, психическите и мисловните процеси и със забавянето на скоростта на възприятието намалява и обемът на възприятието за време. То няма нужната наситеност и цялостното му възприемане и преживяване са ускорява. Възможно е именно благодарение на ускоряването на времето в старостта доминиращото мозъчно полукълбо да се променя. Повечето изследователи на психическото време считат, че съществува пряка зависимост между скоростта на времето в тъканите и клетъчните процеси и неговото субективно възприемане. Колкото обмяната на веществата е по-бърза, толкова психическото време тече по-бавно и обратно, колкото тя е по-забавена, толкова психическото време е по ускорено. Съществуват и крайни мнения. Например хипотезата, че колкото по-близо се отива към смъртта, толкова повече субективното усещане за време се ускорява. Поради много високата си скорост времето изгубва собствения си обем. През екрана на съзнанието преминават всички събитие от живота, но поради високата скорост на времето те не могат да запълнят цялото психическо съдържание. Следствие на това се получава “психически вакуум”, т.е. усещане за битие без съдържание. Това би могло да се тълкува като пребиваване в една странна, а може би и страшна вечност.
Проведените експерименти с прерязване на връзките между двете полукълба, т.н. комисуралотомия водят да разтърсващи изводи. Р. Спери (R.W.Sperry) пише: „Всяко полукълбо има свои собствени лични усещания, възприятия, намерения и мисли, независими от съответстващия опит на другото полукълбо. Всяко ляво и дясно полукълбо има своя собствена памет и опит в познанието, които са недостъпни за другото полукълбо. В много отношения всяко от разединените полукълба има и собствено самосъзнание“[6]. Следователно, с промяната на доминантата се променят и същностни параметри в усещанията, възприятията и в общата перцепция.
В мисленето се променя най-често логическото му поле следвайки общата тенденция на забавянето. Това забавяне в общото логическо поле е опасно защото накрая самото разбиране може да изгуби собствената си способност и особеност и да се разтопи във един всеобщ еталон на разбирането, във всеобщото “общоприето” разбиране. Подобна аналогия може да се направи с орбитите на небесните тела, където именно скоростта на движението държи небесното тяло на дадена орбита и донякъде самата скорост е и самата орбита. Когато движението се забави небесното тяло загубва орбитата си и става жертва на гравитацията на която до този момент се е съпротивлявало. Нещо подобно се случва и с мисленето. То губи орбита си и започва едно центростремително движение, което е и своеобразно “падане” към хипотетичния център. Колкото повече се увеличава скоростта на това падане толкова мисловното време се забавя и накрая изчезва когато мисленето достигне този хипотетичния център. Преди да изчезне, изчезват времевите модуси, а именно те могат да запазят спецификата на разбирането. Мисленето започва да “възприема” единствено настоящето, а в сферата на разбирането това е общоприетото.
При особените състояния на съзнанието се наблюдава нещо подобно. Човек започва да живее единствено в настоящето. За него няма нито бъдеще, нито минало. Това са състояния, които предхождат най-вече изчезването на съзнанието в смъртта[7]. Всички екстремални състояния на съзнанието, а също остаряването и сънят променят не самото съзнание, а по-скоро изключват „лявото“ и включват „дясното“.
Разбирането може и да не се промени като същност. То може да промени само формата си. При положение, че стремежът към познание е запазен, мисленето може да премине през „последователно –времево –логическата“ фаза на познание свойствена за лявото мозъчно полукълбо или „лявото съзнание“. Да премине през „едновременно – пространствено – логическата“ фаза на дясното полукълбо или „дясното съзнание“ като запази и знанието за тази собствена еволюция и съзнанието за това, че границата на собствения му хоризонт и границата на понятието като метод на познание не се определя единствено от тези мисловни принципи и може да бъде преодоляна.

Изкуството, идеята и принципът на съзнанието

Не всяко мислене се поддава на общия процес на остаряването. Мислене, което не се поддава на остаряването е онова мислене, което не е загубило собствената си “метафизическа потребност”. Да не се загуби “метафизическата потребност” значи да не се губи пространството. Това е философското мислене. Един от най-основните елементи на това мислене е запазеният принцип на разширение на мисловното пространство.
Същинското философско мислене никога не може да бъде удовлетворено от собствения си мисловен хоризонт. То винаги се опитва да го снеме, да го премине, да продължи нататък. А само по себе си това е създаването и запазването на принципа на разширението. Той води след себе си създаване на пространство или на нови негови, не известни форми и измерения.
Подобно на всяко изкуство философията сътворява и пространството, и времето. Тя е най-чисто и най-непосредствено изкуство защото нейният материал е самата мисъл. Изкуството, подобно на езика, е форма на познание и общуване. По същия начин както емоцията и учудването от външността се превръща в реакция, която се запазва и предава в езика, изкуството запазва и предава неповторимото. То преминава през времето много по-бързо от езика като запазва емоцията, чувството, мисълта и идеята. То ги изважда от времето и ги съхранява. Наблюдавайки едно произведение на изкуството зрителят вижда действителното чувство, живата емоция, мисълта включена в израза, в композицията. За него истинското произведение на изкуството е независимо от времето, излязло от времевото забвение, съдържащо по магически начин действителното минало в настоящето. По същия начин феноменът на съзнанието запазва миналото в настоящето и като настояще.
Но дали изкуството изважда идеята от времето? Лично аз смятам, че изкуството и философията са особени форми на самото време - специфично време, в което няма острото разграничение между минало, бъдеще и настояще. Това е и особена форма на личното и мисловното време. То е и форма на съзнанието. Изкуството и философията носят в себе си самия принцип на съзнанието и осъзнаването, въплътен във външността. Но не това съзнание на изградената култура, на запазената памет, запазения опит, запазената специфика на епохата, а действителният принцип на човешкото съзнание, принципът на неговото ставане като възможността да се запази миналия модус на времето в настоящия и той да се превърне в действително настояще. Така както съществуват две напълно независими самосъзнания на лявото и съответно на дясното полукълбо, би могло до съществува и трето, различно като качество съзнание – съзнание на идеята в нейния мисловен или пластичен вариант. В това особено съзнание не съществува субект. То използва субекта на този, който го възприема.
Ние често спекулираме с такива понятия като всеобщност, единност, истинност или абсолютност, като ги превръщаме по-скоро в наименования и отнемаме техния същностен смисъл. Много теории, произведения на изкуството, идеи претендират за всеобщност, но тяхната всеобщност е по-скоро ограничена от времевите граници на едно обозримо настояще, или пространствените граници на една област, едно общество или нещо дори по-малко. Онова, което прави действителна една идея или нейната реализация и нейните превращения в света е жизнеността на идеята, нейната устойчивост. По този начин може би най-важното условие за жизнеността и устойчивостта на една идея, било чисто мисловна или пластична, е нейната цялостност. Възможно ли е устойчивостта и целостта да съществуват във времето, или те следва да бъдат разрушени от него защото то разрушава всяка цялост? При положение, че те не могат да бъдат разрушени от времето значи, че или не са в него, или самите те са време, или форма на времето, която не може да бъде разрушена.
Личностните и индивидуалните форми на времето не могат да се разрушат. Същото е с психическото, мисловното, менталното, социалното и накрая времето на самото съзнание. Тези времена съществуват заедно с това, което наричаме физическо време. Те съществуват заедно, взаимодействат си, но не могат да се разрушават взаимно. Те изчезват тогава когато изчезне системата.
Идеите, подобно на законите, които изграждат дадена система, също не могат да бъдат разрушени. Дори да изчезне самата система идеите ще останат в спецификата на ноосферата, но те остават там благодарение на принципа на съзнанието, който сам по себе си намира ново съществуване в техния живот и съществувание е тяхното специфично “индивидуално време”[8].

Алисиян Пацев


[1] Психическо пространство е пространството на психическата система на човека, начинът на преживяването на пространството.
[2][2] Индивидуалното пространство е пространството на индивидуалните особености на човека, на особеностите на неговите възприятия, усещания, познание и пр. Същото понятие важи и за времето. Индивидуалното време е времето на самия човек, на неговите особености които организират спецификите на функциите. “В специализираните изследвания все повече се издига предположението за съществуването на време на молекулярните, биохимическите, физиологическите процеси, както и на човека като социален субект и член на обществото” (Н.Н.Брагина, Т.А.Доброхотова, Функциональные ассиметрии человека, стр.156)
[3] Пространството на възприятийно – познавателната сфера.
[4] За мен мисловното пространство има по-различно значение. То е “възможност за оформяне” на общия мисловен процес, възможност за мисловна композиция, докато менталното пространство се свързва с мисловните актове, с тяхното движение в полето на мисленето.

[5] А.А.Леонов, В.И. Лебедев смятат, че възприятието на времето се определя от магнитното поле, от магнитните колебания на системите, или по-скоро от взаимодействието на магнитните колебания на биологическите и психически системи с тези на геомагнитното поле.
[6] Sperry R. W. Lateral Specialization in the Surgically Seperated Hemispheres. In: The Neurosciences Third Study Program, eds. F. O. Schmitt and F. G. Worden, Cambridge, Mass., MIT Press, 1974.
[7] Някои изследователи на психическото време считат, че в екстремални състояния психическото време не се забавя, а се ускорява до 120-130 пъти. Това ускорение на индивидуалното време не може да се схване от съзнанието и се възприема като забавяне или спиране на времето. Тази илюзия се получава поради това, че движението и усещането за време, което наблюдаваме и преживяваме е много бавно.
[8] За В.И.Вернадски, а по-късно и за Эдуард Леруа и Пиер Тейяр де Шарден тези идеи и закони са нова мисловно – познавателна система,  ноосфера, но самата тя следва да има като съществувание собствено време и това време да не зависи от времето на другите системи.


Няма коментари:

Публикуване на коментар