Общо показвания

петък, 12 юни 2015 г.

НЕВРОТЕОЛОГИЯ



Невротеологията е нова дисциплина в невронауките, която изследва религиозния опит и неговите неврофизиологични и невропсихологични основи. Понятието в научните среди е въведено от Джеймс Ешбрук през 1984 г.[1]
Доколкото неврофизиката[2], невробиологията и невропсихологията имат претенцията да изследват различни степени и аспекти в структурата на съзнанието, невротеологията се заема с религиозния аспект на съзнанието, с „религиозния опит”.
Всички невронауки се опират на емпирически методи като по такъв начин унищожават живия психологизъм в себе си. Този момент е особено актуален за новите науки като неврофилософията[3], невроестетиката[4], невроетиката[5]. В най-голяма степен той важи за невротеологията, защото същността на религиозното и мистичното преживяване е може би много по-ярко от самата идея за преживяване изобщо. По този начин невротеологията следва своята сестра психологията, която така и не е успяла да разбере вечната пропаст между същинското субективно и неговите отношения с външното. Тази вечна пропаст е една от великите антиномии на човешкото мислене, която присъства навсякъде в познанието. Може би спасението от нея е промяната на самото мислене, но една подобна идея не би се приела от емпиричното познание.
Известно е, че състоянията на дълбока медитация се постигат с помощта на множество психотехники и психотехнически приоми за овладяването, на които е нужна сериозна подготовка. Някои учени считат, че по всяка вероятност механизмът за постигането на определени състояния на съзнанието с помощта на психотехники е същият както при възбудата и подтискането на дадени мозъчни зони и невронни ансабли (центрове). Дали всъщност това е така? Биха ли могли, например стимулациите на различни мозъчни центрове или някои химически вещества, да създадат истинското проникновение в изкуството, мисълта, науката?
Може ли самото мислене да провокира подобни състояния на съзнанието и какъв е неговият механизъм?
Не е ли мисленето особен психически процес, изменящ състоянието на съзнанието?
И ако това е така дали това изменение не е самото развитие и самият прогрес на мислещото същество, а не простото изменение в субстрата?
Не е ли изменението на съзнанието цел и смисъл на човешкото същество и на онази потребност от познание, която е негов смисъл и негова същност?
По този начин не се ли променя и формата, и качеството на самия инструмент на познанието - мисленето?
Безспорно подобни въпроси биха разделили мненията. Доколко истински субективното е обусловено единствено от мозъчните процеси? Дали сложността на мозъчните процеси създава онази тънка чувствителност, която може да се види в изкуството, в мисълта, или интимността на религиозното преживяване?
Например, руският учен, писател и религиозен деец И.В.Подберезкий не счита, че невротеологията може да бъде някакъв ключ към религиозния и мистичен опит. Той цитира Нюберг, който пише: „Ние изобщо не говорим, че мозъкът създава Бога – ние отбелязваме, че нашият мозък по естествен начин създава онези механизми, които правят възможен религиозния опит.” Въпросът – дали това е така? – остава открит.

Изследователи
Джеймс Остин, (James H. Austin) неврофизиолог и практикуващ дзен - будизъм е един от първите, които изследват различните способи на достигане до особените състояния на съзнанието при дълбока медитация и молитва, измененията във възприятията и усещанията при възбудата и съответно потискането на дадени мозъчни центрове. Джеймс Остин е автор на множество изследвания в тази област. Автор е и на книгите „Дзен и мозък. Към разбирането на медитацията и съзнанието” (1998) (Zen and the Brain. Toward an Understanding of Meditation and Consciousness) (1998) и „Размишления за мозъка и дзен – будизма” (2006) (Zen-Brain Reflections) (2006).
Изследвания в тази област провеждат практикуващият лекар д-р Ендрю Нюберт (Andrew Newberg) (Пенсилвандски университет) и професорът по психиатрия д-р Юджин Д`Аквили. Благодарение на техните изследвания невротеологията се утвърждава като перспективна дисциплина в невронауките. В своите разсъждения авторите стигат и по-далеч. Те считат, че „религиозният импулс е вкоренен в биологичната природа и вътрешните структури на човешкия мозък”. («Why God Won’t Go Away: Brain Science and the Biology of Belief») (2002). През 2010 г. Ендрю Нюберт издава „Принципи на невротеологията” (Principles of Neurotheology). Той смята, че отношението между религията и наука следва да се преосмисли и да се създадат нови познавателни ракурси към този проблем.
Изследовател в областта е и професор Вилейанур С. Рамачандран (Vilayanur S. Pamachandran) индийски невролог, психолог, философ, директор на Изследователския център за висша нервна дейност и професор по психохология и неврофизиология в Калифорнийския университет „Сан Диего”. Рамачандран работи и върху взаимоотношенията между нервните центрове и чувството за красиво и прекрасно. Той се явява един от основателите на невроестетиката[6]. Според него съществуват осем принципа на естетиката, които могат да се свържат със съответните мозъчни центрове и да се докажат по емпиричен път.
В областта работят също и професор Уфе Шьодт от университета в Орхус, Дания, Марио Борегар и Винсент Пакет от Монреалския университет, В.Б.Слезин от „Психоневрологическия Научноизследователски Институт Бехтерев”  в Санкт Петербург.
Крайно интересни са изследванията на Майкъл Персингер (Michael A. Persinger) от Лаурентийския университет, Онтарио, Канада. Изследванията се провеждат чрез специален шлем наречен по името на неговия изобретател „шлем на Стенли Корен”, или наричан още „шлем на Бога”. Този шлем се върти по предварително проектирана траектория като стимулира различни области на мозъка (транскраниална електромагнитна стимулация). В резултат от тези изследвания при 4 от 5 от изследваните доброволци се получава религиозно преживаване, най-вече усещането за някакво странно, чуждо присъствие, с което може да се контактува, и което е сякаш от различен от нашия свят.


Изследвания
Невротеологията се обособява на границата на неврофизиологията и невропсихологията. Тя е свързана също с когнитивната психорлогия, философията и религията.
Изменения в преживяването на пространството
Особено показателни са онези изследвания, които изменят вътрешните пространствено-времеви преживявания и възприятия. В природата на всеки образ е безсъзнателната увереност, че той принадлежи на пространството, или пространството съществува в образа като негово качество (Bloch,1982). Субективното възприемане на пространството и най-вече включването му в религиозния опит се диференцира като разширяване или съответно стесняване на пространствените граници, неговите изкривявания, а също така и неговото отношение към времето. Това означава, че вътрешното субективно пространство може да се възприема и като пространство на миналото, и като пространство на настоящето и на бъдещето. Пространството на миналото и пространството на настоящето се свързват най-вече със сетивната сфера, докато пространството на бъдещето се свързва с мисловната сфера. Именно в него най-често се реализира религиозният опит.
Множеството проведени експерименти показват, че при възбудата, или съответно потискането на някои мозъчни центрове, които отговарят за степените на диференциация може да изчезне самата диференциация. Например при потискане на някои области в тилните мозъчни зони изчезва тримерността на пространството. Именно пространствената тримерност обуславя наличието и топиката на тялото, а също и на субекта в пространството. Нейното изчезване слива субекта с безпределното, с Абсолюта. Човек се осъзнава като самото Всичко. Будистки монаси, върху които са провеждани подобни изследвания съобщават за достигане до състояния известни в будизма като постигането на Шунья (пустотата). Някои пациенти, преживели подобни състояния, следствие на черепно мозъчни травми споделят, че се намират в състояние на неописуемо блаженство, осъзнават сливането си с абсолютното, с вечното. Много е ясно чувството на единство с Вселената. Почти идентични са разказите на тези, които влизат в състояние на дълбока медитация.
Задните области на мозъка, имат непосредствено отношение към възприемането и преживяването на пространството. При тяхното потискане най-често се достига до състояния на „усещане на безкрайното” и сливането на субекта със самото всичко във Вселената. При травма или туморно заболяване, в тази част на мозъка са най-чести пространствените изкривявания и чувството за встъпване в безкрайното. Изкривяванията на вътрешното пространство също могат да създадат усещане за съществуване в безкрайното, съпроводено с неописуеми положителни емоции, както и обратното, ужас свързан с чувство на задушаване и клаустрофобични изживявания следствие на пространствена недостатъчност.
Д-р Ендрю Нюберт и д-р Юджин Д`Аквили изследват будистки монаси (също и монахини-францисканки) с еднофотонен емисионен компютърен томограф. Установява се, че в състояние на дълбока медитация (при будистките монаси) и молитва (при монахините францисканки) нараства значително активността на челните дялове на мозъка и по-точно на левия париентален лоб. Същевременно се снижава активността в теменните дялове. Нарастването на активността в челните дялове говори за концентрация на вниманието и неговото своеобразно „сливане” с мисленето. Понижаването на активността в тилните дялове има отношение към преживяването на безкрайното и вечното. Тези процеси засягат не само увереността в степените на реалното, но и провокират различни форми на интуицията. Човек се приближава до Истински съществуващото. Той вижда истината и няма и грам съмнение в реалността на това, което възприема.
Изменения в преживяването на времето
Потискането на части от челната кора на мозъка действа на времевата диференциация и ориентация. Може да се появи чувство на излизане от времето. Това същностно изменя съзнанието. Нашето съзнание е непосредствено свързано с времето и с времевите модуси. Самото осъзнаване е изтегляне на миналото в настоящето и превръщането му в настояще. Отпадането на някои от времевите модуси изменя и съзнанието.
Има множество мозъчни центрове при потискането на които, или съответно възбудата им, се появява чувство за съществуване в бъдещето или миналото. Също така и при екстремални и тежки състояния на очакване на нещо ужасно, раздяла с живота или друго подобно състояние, се получава усещането, че се пребивава единствено в настоящето, бъдещето не съществува, миналото е ефимерно, то избледнява и постепенно изчезва. Изменя се емоционалната фонова активност на съзнанието, като тоталното присъствие на отрицателни емоции. В подобно състояние човек може да попадне в същински ад. “Адовите състояния” нямат бъдеще, или по-скоро нямат време. По-правилно е да се смята, че времето в тях е само настоящето, а не че продължава вечно. Колкото настоящето е по-актуално, толкова по-ефимерно е миналото и бъдещето. Подобни състояния могат да се получават и при потискане на някои области в челните мозъчни структури.
Потискането както и възбудата на други центрове, главно в подкорието, изменят или напълно премахват емоциите. Например, потискането в определени области в лимбическата система, най-вече в хипокампа премахва чувството за страх и човек възприема реалността без подобна емоция или почти без нея. Освобождават се и различни химически вещества - невромедиатори, които засилват още повече тези състояния.
Възбудата на някои области в лимбическата система провокира състояния на мистично откровение, които се съпътстват от преживявания на неописуема радост. Тяхното потискане може да доведе до обратни състояния.
Мозъчните ритми и особените състояния на съзнанието
Особените състояния на съзнанието, най-вече по време на медитация и молитвен транс изменят електрическата активност на мозъка, по начин които може да се определи като състояние на дълбок сън, или като тежка патология на мозъка.
Всеизвестно е, че т.нар. бета-ритъм е с чистота от 14 до 40 цикла (Хц) в секунда и съответства на бодърстването; алфа-ритъма е от 8 до 13 цикла (Хц) в секунда и съответства на състояния свързани с различните форми на релаксация и най-често с преустановяване на непрекъснатостта на зрителните сигнали, т.е. при затворени очи. Тета-ритъмът е с чистота от 4 до 7 цикъла и съответства на дълбоката медитация, или на недълбокия сън. Тези вълни се появяват също при сензорна изолация. Делта-ритъма е с чистота 0.3 до 4 цикъла и съответства на състоянието на дълбок сън. Подобен ритъм може да се появи и малко преди смъртта, независимо, че човек е все още в съзнание.
Същността на медитацията е да се съсредоточи вниманието и да се ограничат до минимум екстравертните отношения на съзнанието. Вниманието следва да се съсредоточи на конкретния стимул и  постепенно да се насочи във дълбоките вътрешни структури на съзнанието. При този процес ритъмът се забавя като преминава в алфа и дори в тета ритъм. Същите резултати има при изследване на човек, отдаден на молитва. Дори забавянето може да достигне 3 цикъла (Хц) в секунда, което означава появата на делта - ритъм (данни на В.Б. Слезин 1999). Това състояние Слезин нарича „молително бодърстване”. При него нито силния звук, нито ярка светлина, нито причиняване на болка не изменят специфичната електрическа активност. Това ще рече, че в подобни състояния се изключват определени области от съзнанието. Функционират неговите базови елементи. Съзнанието се доближава до неговия „детски образ”. В състояние на дълбока медитация или молитва, човек се чувства не само близо до Бога или Абсолюта, но в голяма степен той е защитен от него. Психическият еквивалент на подобно състояние на съзнанието следва да е някаква различна от нашата представа за реалността.

Изменения в невромедиаторите и особените състояния на съзнанието[7]
Най-често измененията на състоянията на съзнанието се получават по химичен път, когато външни вещества попаднат в пресинаптическото пространство и  влязат в комбинация с невромедиаторите. Невромедиаторите са биологически активни химични елементи. Тяхната функция е да превеждат биоелектрическия сигнал от един неврон към друг. Днес са известни десетки невромедиатори, с помощта, на които електрическият импулс се превръща в химичен, и по-късно отново в електрически. Има два вида синапси, едните възбуждат неврона, а другите го потискат. Има различни видове медиатори, които изпълняват тези функции.
Един от основните невромедиатори (неврохормони) е ацетилхолинът. Той забавя сърдечния и дихателния ритъм, участва в мускулните съкращения. Счита се, че недостатъчното количество на ацетилхолин провокира болестта Алцхаймер. Възможно е при някой психотехники, които забавят сърдечния и дихателния ритъм концентрацията на вниманието да влияе именно върху количеството на ацетилхолина. Следствие на това са възможни различни преживявания, които могат да се осъзнаят като религиозен опит. Забавянето на цикличните ритми в организма повлиява и на възприятието на времето. Субективното време се забавя. Това може да породи усещания за пребиваване във вечността.
Норадреналинът отговаря най-вече за бодърстващото съзнание. Той учестява сърдечния и дихателния ритъм. Тяхното повишение също изменя усещането за вътрешен ритъм, което от своя страна изменя също усещането за време. Субективното или психическото време на човека може да се ускори. Човек може да добие усещането, че пребивава в миналото, настоящето или бъдещето време. Някои психотропни вещества имат подобно действие. Например амфетамините повишават концентрацията на норадреналина, което се проявява в чувство за физически комфорт, емоционална и интелектуална екзалтация. Същите симптоми  са присъщи и на кокаина[8].
Дофаминът е медиатор в дълбоките подкорови структури, най-вече лимбическата система и някои ядра на ретикулярната формация. Провокира чувството на удоволствие. Някои наркотични вещества, например кокаина, морфина и други опиати  усилват действието на дофамина. Могат да се провокират състояния на блаженство и неземна радост.
Серотонинът отговаря за двигателната активност, за мускулния тонус. Намаляването му води до стресови и депресивни състояния.
Много от психотропните препарати имат близка формула до невромедиаторите. Те биха могли да заемат тяхното място в рецепторите и по този начин да разстроят предаването на електрическите импулси между невроните. Например ЛСД може да заеме мястото на серотонина като по такъв начин до съзнанието ще достигат странни стимули, които ще се осъзнават в още по-странни и неконтролируеми образи. Те от своя страна ще изменят емоциите. Човек би могъл да осъзнава това като райски, или обратно, адови състояния.
Достигането до състояния на съзнанието, близки до религиозния опит следствие на химически агенти разделя мненията на повечето изследователи. Р. Зенер автор на „Наркотици, мистицизъм и псевдовяра” (1982) счита, че религиозният опит следствие на прием на наркотици е илюзия. До това мнение достига в края на живота си и Олдъс  Хъксли. Ричард Страсман („DMT: Молекулата на Духа”) е изследвал американци - будистки монаси, които са взимали LSD и DMT. След известно време прекарано в общината, тяхното мнение, както и мнението на будистката община е че състоянията, наподобяващи Просветлението, следствие на прием на химически агенти са неистински. Те задълбочават и укрепват илюзията, като по този начин отдалечават истинското Просветление.
Посмъртен опит или автоскопични халюцинации
Изследователите на тези състояния се разделят на два основни лагера. Според първите това са особени халюцинации, при които се наблюдава собственият образ или собственото тяло вън от самите нас. Тялото, което виждаме обикновено е същото, със същата големина и пропорции. То може да лежи на леглото, или на операционната маса, може да витае около нас като призрак. Най-често автоскопическите халюцинации се свързват с възприемането на акта на напускането на тялото, излизането от него. Подобни описания са чести при успешна реанимация след състояние на клинична смърт, сензорна изолация, различни травматични състояния, както и при състояния на дълбока медитация.
Другата група учени се съмняват в това дали тези видения са действително халюцинации. Много от това, което хората описват действително се е случило и пациентите не са могли да го видят доколкото съзнанието им е било трайно изключено и те не са напускали мястото, в което се намират. Изследователите си задават въпроса, дали не е възможно да съществува възприятие различно от познатите ни форми на възприемане, а това значи и съществуване на съзнанието независимо от тялото?
За автоскопически халюцинации започва да се говори в научните среди след публикуване на изследванията   на американския философ, психиатър  и психолог д-р Раймонд Муди (1975). Това са разкази на хора, които са били в клинична смърт и са успешно реанимирани след това. 
Муди изследва около 2000 пациенти. За тях няма никакво съмнение, че съзнанието съществува, независимо от тялото, че Бог съществува и има живот след смъртта. При тях напълно е изчезнал страхът от смъртта. За тези хора се появява нова ценностна система където основното е любовта между хората и благожелателството. Повечето от тях чувстват близостта на някакво същество съставено от светлина, което „прелива от любов” към тях, притежаващо невероятна мъдрост и разбиране. За някои от пациентите това е Бог, Христос, Мойсей, за други това е техният истинен „Аз”, техният Атман. Те чувстват и присъствието на близки хора, които са починали по-рано. Много от пациентите са истински щастливи, че са се избавили от собствено си тяло. За тях бившето им същество е слабо и „болезнено”. Някои съобщават, че в това състояние те биха могли да бъдат навсякъде и вече не съществуват преградите на пространството и времето. Почти всички съобщават за преминаване през тъмен тунел в края, на който има ослепителна светлина. Интересно е, че темата с тунела е рисувана по същия начин както се описва от пациентите на Муди и през 15 в. от холандския художник Йеронимус Бош (1450-1516)[9].
Обикновено пред пациентите се предлага избора, да се върнат обратно или да останат там където се намират. Почти всички предпочитат да останат там. Единствената сила, която може да ги върне обратно е тяхната любов към близките и нуждаещите се от тях същества.
Подобни описания на тъмен тунел и ярка светлина, в неговия край, присъствието на починали близки и приятели има описани  при тренировките на военните пилоти. Когато те се въртят на „центрофугата”, собственото им тегло може да нарасне 10 пъти. Летците могат да загубят съзнание тъй като ускорението не позволява на кръвта да напълни мозъчните съдове. Тогава се появяват и тези видения. Пилотите излизат от тялото си и гледат на него от далече. Счита се, че при екстремални натоварвания, се изключват много области от мозъка и той функционира главно в дълбокото подкорие. Пред екрана на съзнанието могат да възникнат архитипни образи и символи. Подобни явления могат да възникнат и при т.е. „сензорна изолация”.

Лит. Scott Atran. In Gods We Trust: The Evolutionary Landscape of Religion - Oxford University Press, 2002; Andrew B. Newberg. Neuroscience and Religion: Neurotheology // Encyclopedia of Religion. — 2nd. — Macmillan Reference USA, 2004; N. Kawabata, S. Zeki. Neural Correlates of Beauty, journal of Neurophysiology 91, 2004; Подберезский И.M.Нейротеология. Еще о вере и науке М.2002; Трошин В.Д.Нейротеология – новое направление медицины//Мед. Альманах. 2010 №1; Н.Н.Брагина, Т.А.Доброхотова, Функциональные асимметрии человека, М.1988




[1] Като понятие невротеологията се използва за пръв път от Олдъс Хъксли в неговия роман „Остров” (1962).
[2] Съвременна наука, която възниква на границата между физиката и неврологията. Би могла да се разглежда и като клон от биофизиката. Предмет на изследванията й са физическите взаимодействия на различни нива в нервната система.
[3] Възниква на границата между философията и невронауките. Неврофилософия (1086) се нарича и  първата книга на американо–канадския философ Патриция Смит Чьорчленд (Patricia Smith Churchland) която изследва съзнанието от позициите на невробиологията и се придържа към позицията на елиминативния материализъм.
[4] Невроестетиката е съвременна наука. Възниква на границите на когнитивната психология, изкуството и невробиологията. Създадена е от Семир Зеки през 1999 г. професор във факултета по невронауки и въображение към Университетския колеж в Лондон .
[5] Съвременна наука. Възниква на границата между невронауките и етиката.
[6] Концепцията невроестетика е създадена през 1999 г. когато излиза книгата на  професор Семир Зеки от Лондонския колеж за невронауки и въображение „Вътрешно зрение: изследване на изкуството и мозъка”.
[7] Някои подобни състояния на съзнанието се разглеждат в превърналата се в класика книга на У.Джеймс „Многообразие на религиозния опит” (1902)
[8] Множество преживявания, имитиращи религиозния опит са описани следствие на действието на LSD (Тимъти Лиъри „Седемте езика на Бога”, Станислав Гроф „ LSD Психотерапия” и др.) на действието на мескалина Олдъс Хъксли „Дверите на възприятието” (1954), на действието на DMT (диметилтриптамин) и др.
[9] Йеронимус Бош (Bosch Hironymus) (1450-1516, холандски художник и учен. Истинското му име е Иеронимус ван Акен. Изучава астрономия, химия, медицина. Знаменит разказвач на митове, приказки и притчи. Включва в произведенията си много от тях и като реални образи, и като символи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар