Общо показвания

понеделник, 23 юни 2014 г.

Бог в будизма



В пътя си към абсолютното, философското мислене загубва сетивните основания на познанието, но запазва общото движение към най-висшето. Изчезването на сетивното основание води към изчезване на различието. Изчезва множествеността, отношенията и базата на тези отношения - пространството. Когато мисловната енергия за познание е запазена, а епистемологическите и логическите пътища изчезнали, мисленето достига до идеята за абсолютното и Единното.
За Кант идеята за Бога следва „доказателствените основания на спекулативния разум да извежда съществуването на една най-висша същност.“
За повечето религии и философски учения основен принцип е съществуването на Бог, на Едното, на Абсолюта, на Единното. “Знанието, че има Едно, което съществува вечно” е основополагащо. Понятието за Едното се оформя в точката на изчезването на епистемологическото и логическото пространство.
Будисткият абсолютен мисловен хоризонт не е понятие защото не се обуславя от мисленето. Поради това, той не е Единното. Той по-скоро е мисловен етап. Мисленето не се “отразява” от него и не се връща обратно. Следователно, не съществуват форми на еманация или креация.
Будистите отричат положението, че Вселената е сътворена от творческа субстанция, Демиург. Тя просто е съществувала вечно. Според тях “доколкото кръговратът на битието няма начало, то в качеството на вечна причина не може да бъде приет никакъв Бог, нито вечната природа на Санкхя”. По-скоро обратното, началото е в акта на просветлението, в мисленето и сърцето на всеки, който е прозрял възможността да се излезе от кръговете на света, от кръга на Сансара. В самия живот ние се убеждаваме, че ако не искаме да останем вечно в “някакъв кръг на обикновеното битие” следва да намерим началото му като възможност за неговото разкъсване в нас самите.
За будизма битието не е абсолютно, то е модус на реалността и не е тъждествено със съществуването и реалността. Ако Бог бъде “изваден” от мисленето над битието, над съществуването и над реалността, то той следва да бъде “изваден” и от възможността за мисловно достигане. Той се превръща в име, а съдържанието му е неограниченият от нищо стремеж на човешкото същество към най-висшето. Трудността е именно тук, че в състоянието „над битието“, „над съществуването“ и същността не може да проникне мисълта по друг начин освен като освобождаване от понятието, а това значи, че всяко възможно позитивно определение чрез понятие не би имало значение. Интуицията, откровението, мистичният транс също са форми на познание, но като познание те също достигат до увереност в дадена реалност, дадено съществувание и битие.
В беседата си с монаха Анатхапиндика Буда казва: “Ако този свят е създаден от единен Бог (Ишвара) не би имало нито изменения, нито разрушения, не би имало в света такива явления като скръб и нещастия, справедливо и несправедливо, чисто и нечисто, доколкото всичко това следва да произлиза от него. Общоизвестно е, че разумните същества усещат печал и радост, любов и ненавист, а ако всичко това е било създадено от Ишвара, очевидно той сам следва да е изпитвал печал и радост, любов и ненавист. А при положение, че всичко това го има в него, как може да бъде съвършен? Ако Ишвара е създателят на света и ако всички (същества) следва мълчаливо да му се подчиняват каква е ползата от добродетелните постъпки. Ако всяка карма е създадена от него и ако пред него всички са равни тогава праведното и неправедното начало следва да е едно и също. Но ако кажем, че печал и радост са обусловени от други причини, тогава следва да признаем наличието на такива вещи, чиято причина не може да бъде Ишвара. Ако това е така, то защо и другите вещи да не могат да бъдат безпричинни. А ако Ишвара се явява създателят, нека да попитаме има ли някаква цел в сътвореното или няма никаква цел. Ако Ишвара действа с цел, него не можем да наречем съвършен, защото целта предполага необходимостта да бъде изпълнено нещо, което липсва или да бъде удовлетворена някаква потребност. А при положение, че той действа без цел, той следва да е подобен на луд или на малко дете”.
Васубандху пише в Абхидхармакоша: “При положение, че допуснем Вселената да има една причина, то нейното възникване би било едновременен акт, но е известно, че това не е едновременен акт, а последователен процес”[1].
На отрицанието на Единния Творец на Вселената е посветен трактатът на Нагарджуна “Опровержение на идеята за Бога творец”[2], съдържащ виждането на Махаяна. Нагарджуна пише: “Може би Той (Бог) прави несъществуващото, съществуващо? Но това не може да стане вследствие на взаимната противоположност (между тях). Това, което се явява несъществуващо, си остава такова. По такъв начин между съществуващото и несъществуващото следва да има взаимна противоположност, подобно на това между светлината и тъмнината, между живота и смъртта. От само себе си се разбира, че там където е светлината няма тъмнина и там където е тъмнината няма светлина. А също така, който е жив несъмнено живее, а който е мъртъв той несъмнено е умрял. Именно затова поради отсъствието на тъждеството между съществуването и несъществуването, творението не е присъщо на Бога творец ?”
“В какво се състои другият недостатък на идеята за Бога творец? Той, сътворявайки (нещата) възникнал ли е сам, или не е?
Ако предположим, че не е възникнал самият той, то следователно не би могъл да сътворява другите. Защо? По силата на природата на това, което само не е произведено. Например, не може да има син на безплодната жена и пр. Същото в случая е и с Бога творец.
Ако предположим, творейки другите, той е възникнал сам. Тогава идва въпросът от какво е възникнал – от само себе си ли или от нещо друго, или от двете заедно. В действителност не може да възникне от само себе си, защото възникването от само себе си противоречи на опита...” [3].
“Ако предположим, че е възникнал от нещо друго. Но това е невъзможно, доколкото няма нищо друго...”[4].
За будизма силата, която създава света и съществата е кармата. Следователно в основата на света е доброто като първичния и основен закон на света, на битието като форма на видимостта на този закон, като закон, който изгражда идеята за живота и съществуванието. Доброто се превръща в живо битие, а по-късно в самото действително битие. Справедливостта (като човешкото измерение на доброто) влиза в основата на човешката виталност. Но, според будизма, това добро няма свое лице, своя персона в Бог като персонализираната първопричина и същност на доброто. Доброто не се свежда до определението на едно мислене, а по-скоро обратното, то определя мисленето.
Законът на доброто може да бъде нарушен от незнанието или неведението, които са в основата на това, което наричаме зло. Няма да бъде пресилено, ако кажем, че неведението е самото зло. То създава великите илюзии на хората. Една от тези илюзии е съществуването на Аза. Илюзия е съществуването на независима субстанция защото тогава тя би била независима и от самото добро. В този смисъл илюзия е съществуването на духовна същност, на духовна субстанция. Според будизма тази илюзия задържа мисълта в този свят, прави я неспособна да го напусне. Вярата в истината на душата, на Аза, на Единния Създател на света изграждат логиката на мисълта, нейната идея за истина и за реалност и по този начин я задържат в сферата на този свят, в сферата на сетивното, защото именно то е тази логика.
Нагарджуна пише: “ Има две истини, от които зависи учението на Буда за дхармата. Едната е емпирическа, предназначена за обикновените хора (самврити-сатия), а другата трансцендентна истина (парамартха-сатия). Този, който не знае разликата между тези две истини не може да разбере тайната на учението на Буда”[5].
“Процесът на кръговрата на битието няма начало. Обаче установено е, че той има край, вследствие на изчерпване на причината. Така както кълн не пораства, ако семето е загинало, доколкото раждането зависи от причината”[6]. Но този принцип по-скоро указва пътя, възможността да се отделиш от гравитацията на Сансара, от възприятията в Сансара, от логиката на Сансара, а това значи от нейната безкрайност и безначалност. Това отделяне, напускането на Сансара е възможно само като Просветление, знание, отхвърляне на онова в мисленето, което може да бъде привлечено в мисловната орбита на световете. Единствено чистото или истинното знание може да се отдели от гравитацията на Сансара, от причинно-следствената зависимост, от колелото на битието. За истинското знание причинно-следствената зависимост не съществува.




[1] Абхидхармакоша, разд. 2, 64-65.
[2] Ишвара-картритва-ниракритир.
[3] Пак там.
[4] Пак там.
[5] Madhуamika sastra гл.24 karika 8-9.
[6] Абхидхармакоша, разд.3,20.

Няма коментари:

Публикуване на коментар