Общо показвания

неделя, 24 ноември 2019 г.

БИТИЕ (Абхидхармистка будистка традиция)


Общо философската традиция разглежда битието като категория, обозначаваща реалността.
Абхидхармистката будистка традиция разглежда и битието  (санскр., бхава) и небитието (абхава) като „състояния“, сами по себе си лишени от абсолютна реалност и истина. За Тхеравада битието е безначален и безкраен поток от моментните проявления на дхармите. То е номинална реалност. Битието не изчерпва реалността.
Връзката между битие и време
Будистката теория за дхармата е непосредствено свързана с будистката теория за моменталността, а значи и битието и небитието, и съществуващото и несъществуващото се свързват с вечното изменение (анития), с вечното появяване и изчезване, а оттук и с времето.
Будисткото философско мислене свързва идеята за времето с битието, най-вече защото времето е в основата на ставането на съзнанието и осъзнаването, а идеята за битие се явява чрез тях. Следователно връзката между битие и време е същност на видимия и възприемания свят, а също така и същност на неговото осъзнаване. Това е принцип на света на формите (рупадхату) където формата (рупа) участва във възприемането и мисленето. Човешкото съзнание също е плод на тази връзка, както плод на нея е и самото познание. Следователно познанието в нашия свят се оформя от времето и битието. Времето е и в основанието на мисленето. Една от най-важните будистки категории и основен будистки принцип - всеобщата причинност и взаимозависимост е мисловно оформен времеви елемент в мисленето и съзнанието.
Битието и небитието са модуси на реалността. Те имат истината си в дхармата. Това положение е един от основните онто-епистемологически принципи на абхидхармистката будистка философия. То седи в основата на проповядвания от Буда “среден път”. Формулирано е в SamyuttaNikaya (Самюта-никая), третата книга от Сита-питака и се превръща в един от основните принципи на будизма.
Саутрантиките приемат битието като проявена дхарма (дхармалангшана), т.е. като проявено битие, което има в себе си определеността на себе си, именно като собствената си проявеност (наличност). А определеността като проявена има не самата дхарма, а дхармалангшана (лангшана – проявление). Поради това съществувание следва да има само настоящите дхарми, които имат признака проявеност (ланкшана). Миналите и бъдещите нямат съществувание, т.е. истинско съществуване има единствено настоящето.
Ако дхармалангшана е близо до мисловната непосредственост, то самата дхарма е абстрахираната непосредственост. В този смисъл причината за дхармата се изнася от непосредствеността на понятието, дори то да бъде самото битие.
За разлика от тях сарвастивадините считат, че и миналите, и бъдещите дхарми следва да съществуват реално, т.е. реално съществува и миналото, и бъдещето.
Същността на битието, според общобудистката традиция, е проявена в човешкото съзнание и като съзнание, а нейното проявление се свързва със страданието. За будизма битието е “страдащо”. Страданието се явява в съзнанието чрез усещанията и независимо че не всяко усещане е страдание, битието има критерия на усещащо и чувстващо битие, именно в страданието и като страдание. Страданието е цялостността, завършеността на битието, яснотата на неговата идея в този свят. Когато следва да се разделим с този свят, страданието е най-истинското. Всеки край е трагичен. Участта на човека не прави изключение.
Лит.: Kellner В. Nichts bleibt nichts: Die Buddhistische Zurückweisung von Kumärila's Äbhavapramäna.


Няма коментари:

Публикуване на коментар