Общо философската традиция разглежда битието като
категория, обозначаваща реалността.
Абхидхармистката будистка традиция разглежда и битието
(санскр.,
бхава) и небитието (абхава) като „състояния“, сами по себе си лишени от
абсолютна реалност и истина. За Тхеравада битието е безначален и безкраен поток
от моментните проявления на дхармите. То е номинална реалност. Битието не изчерпва реалността.
Връзката между битие и време
Будистката теория за дхармата е непосредствено
свързана с будистката теория за моменталността, а значи и битието и небитието,
и съществуващото и несъществуващото се свързват с вечното изменение (анития), с
вечното появяване и изчезване, а оттук и с времето.
Будисткото философско мислене свързва идеята за
времето с битието, най-вече защото времето е в основата на ставането на
съзнанието и осъзнаването, а идеята за битие се явява
чрез тях. Следователно връзката между битие и време е същност на видимия и
възприемания свят, а също така и същност на неговото осъзнаване. Това е принцип
на света на формите (рупадхату) където формата (рупа) участва във възприемането
и мисленето. Човешкото съзнание също е плод
на тази връзка, както плод на нея е и самото познание. Следователно познанието
в нашия свят се оформя от времето и битието. Времето е и в основанието на
мисленето. Една от най-важните будистки категории и основен будистки принцип -
всеобщата причинност и взаимозависимост е мисловно оформен времеви елемент в мисленето
и съзнанието.
Битието
и небитието са модуси на реалността. Те имат истината си в дхармата. Това положение
е един от основните онто-епистемологически принципи на абхидхармистката
будистка философия. То седи в основата на проповядвания от Буда “среден път”.
Формулирано е в SamyuttaNikaya (Самюта-никая), третата книга от Сита-питака и се превръща в един
от основните принципи на будизма.
Саутрантиките
приемат битието като проявена дхарма (дхармалангшана), т.е. като проявено битие, което има в себе си определеността на себе си,
именно като собствената си проявеност (наличност). А определеността като
проявена има не самата дхарма, а дхармалангшана (лангшана – проявление). Поради
това съществувание следва да има само настоящите дхарми, които имат признака
проявеност (ланкшана). Миналите и бъдещите нямат съществувание, т.е. истинско
съществуване има единствено настоящето.
Ако
дхармалангшана е близо до мисловната непосредственост, то самата дхарма е
абстрахираната непосредственост. В този смисъл причината за дхармата се изнася
от непосредствеността на понятието, дори то да бъде самото битие.
За
разлика от тях сарвастивадините считат, че и миналите, и бъдещите дхарми следва
да съществуват реално, т.е. реално съществува и миналото, и бъдещето.
Същността на битието, според
общобудистката традиция, е проявена в човешкото съзнание и като съзнание, а нейното проявление се
свързва със страданието. За будизма битието е “страдащо”. Страданието се явява
в съзнанието чрез усещанията и независимо че не всяко усещане е страдание,
битието има критерия
на усещащо и чувстващо битие, именно в страданието и като
страдание. Страданието е цялостността, завършеността на битието, яснотата на
неговата идея в този свят. Когато следва да се разделим с този свят,
страданието е най-истинското. Всеки край е трагичен. Участта на човека не прави
изключение.
Лит.: Kellner В. Nichts bleibt
nichts: Die Buddhistische Zurückweisung von Kumärila's Äbhavapramäna.
Няма коментари:
Публикуване на коментар