Общо показвания

петък, 22 януари 2016 г.

Пространството в будизма



Пространството (санскр., акаша, akasa), според Енциклопедия Абхидхарма, е дхарма, която не се ражда и не изчезва, тя е вечна.
В индийската философия има два термина за определение на пространството - акаша и диш. Акаша, според най-старите определения, е особена субстанция близка до представата за материя, от която се появява звукът. Тя също е вечна. Диш е причината и възможността за локализация на обектите в пространството.[1] По-късно съдържанието на понятията се изменя.
За късния будизъм диш е понятие, близко до субективното пространство, а акаша се свързва с абсолютната пустота, абсолютното пространство, абсолютната липса на ограничение. В акаша няма граница и следователно липсва битийно съдържание. На това основание акаша се мисли и като небитие. Битието и съществуването за будизма изобщо са ежеминутно създаване и разрушаване, а това което е вечно и абсолютно няма качеството съществуване и битие. Следвайки тези позиции късният будизъм счита, че акаша не съществува и не е битие или няма качеството битие и съществуване.
Пространството на съзнанието  (Психическото пространство)
Що касае вътрешното пространство на съзнанието като основание на протяжността на конфигурациите в самото съзнание, въпросът е различен. Тук пространствеността или пространственият модус на съзнанието се явява самата действителност на конфигурацията. Това е проявена действителност. Самото проявление е пространствеността. В този смисъл пространството на потока на съзнанието няма “качествата” на акаша, а е по-скоро различно като качество, или пространство на самото съзнание.[2]
Пространството на съзнанието е абхван, т.е. психическо пространство. То има не само различна метрика, но и различен принцип на съществуване. То е истинното пространство на съзнанието.
На пръв поглед в абхидхармистката концепция представата за пространствената подредба се приближава до тази на Кант. Разликата е, че при Кант пространството и времето като априорни форми на сетивността принадлежат на самото съзнание, на неговия сетивен етап като възможност за подредба на външните обекти, докато според Енциклопедия Абхидхарма пространствената подредба е на самата конфигурация и по-скоро принадлежи на дхармата на проявеността, отколкото на съзнанието.
Съзнанието е “поток на конфигурациите”. Това, което съставя този поток са моментите (кшана) на появата на елементите. Проявяването на множествеността на елементите и техните отношения е пространство. Пространството е възможност, условие за съществуването и за проявяването. Това особено важи за пространството на съзнанието. Психическото пространство на съзнанието е именно действително проявеното съдържание на съзнанието. Всяко действително проявление носи в себе си модуса на пространството като действителността на себе си. Следователно в системата на общото психическо пространство на съзнанието се включва и пространството на мисленето, и пространството на познанието, и пространството на психическите процеси, които изграждат съдържанието на съзнанието.
Възприеманото пространство е в “тъканта” на човешкото мислене. “Задачата на мозъка е да държи съзнанието на вълна пространство-време”[3]. От своя страна пространството в мисленето и пространството на познанието е повлияно от общата епистемологическа форма на мисленето. Идеята за началото, Бога, субстанцията също е на базата на онази мисловна представа, в чиято основа е пирамидално-пространственият принцип. Пространството е непосредствен корелат на битието. Това значи, че мисленето, в чиято тъкан е пространството, остава единствено в битието.
Според будистката представа това не е така. Съществуват светове и мислене, независими от пространството или от познатите ни негови форми. Например в битието е и светът на “не-формите”. Доколкото този свят е в битието, представата за неговото пространство следва да е същата като представата за пространството на сетивния свят. Това обаче не е така. Обитателите на този свят нямат физически тела и следователно тяхното съзнание няма опора в пространствените координати на сетивния свят. За да се роди съществото в света на “не-формите” следва да се активират дхармите, които нямат опора в тези пространствени координати. Светът на “не-формите” е “свят без местопребиваване”. Това е лишеност от една конкретна представа за пространство, лишеност от представата за някакво местопребиваване изобщо. Самите дхарми, които изграждат света на “не-формите” са лишени от елемента на пространството, който има опора във физическите обекти и физическото тяло. Остават психическото и мисловното пространство. Те също следва да бъдат лишени от представата за “физическото пространство”. “Светът на не-формите“ се явява “състояние на съзнанието в чист вид, без никакъв друг корелат или вместилище на това съзнание”[4].
Като състояние на съзнанието светът на “не-формите” следва да запазва психиката и мисленето, но без пространственото отношение като външно условие. За света на “не-формите” е по-правилно да се каже, че е освободен от идеята за пространство като външно условие. Тази идея не съществува в него и този свят няма пространствена определеност като място, като нещо, което се намира някъде. Той изобщо не се намира. По същия начин никъде не се намира и Нирвана. Тя също е лишена от пространствени и сетивни основания на външното условие. Лишеността от пространствени основания променя общото логическо поле на мисълта. Мисленето следва да мисли без пространството. Но това променя и неговата мисловна представа, което ще рече, че като логическа завършеност то няма и логическото пространство на разсъждението.
Европейски паралели.
За европейската философия е прието (следствие на историко-интенционалния анализ) да се отделят три основни мисловни аспекта на определението на пространството.
Първият мисловен аспект това са субстанционалните концепции. За европейското философско и научно мислене те придобиват най-голяма теоретическа завършеност и яснота в обобщенията на Исак Нютон. С някои различия към тези концепции принадлежат такива мислители като Питагор, Платон, Демокрит, Левкип, Аристотел, Николай Кузанский, Ф.Бейкън, Р.Декарт, Б.Спиноза и др.
Вторият това е релационният или според някои автори гносеологически смисъл на отношението на пространството със съзнанието. Този аспект се разработва в съвременните научно-философски концепции, чиито основания са Теорията на относителността.
Третият смисъл е пространството като присъщо на човешкото съзнание, като априорна форма на сетивността изобщо. Съзнанието създава „пространствени свойства“ в света, пространствени свойства на самото себе си и на човешкото мислене. Тази концепция е създадена от Кант и по-късно се възприема от много философски и научни учения за пространствената идея изобщо.

Лит. Васубандху, Абхидхармакоша (Энциклопедия Абхидхармы) разд. первый: Анализ по классам элементов. Перев. с санскр., введ., комент., ист-филос., исслед. В.И.Рудого. М.,1980; В.В. Афанасьева, К.В. Кочелаевская, А. Г. Лазерсон, Пространство: новейшая онтология / под общей редакцией проф. В.В. Афанасьевой. - Саратов: Издательский Центр «Наука»; Будистка философия. Речник. С.1915




[1] Виж Щербатской Ф.И., Теория познания и логика по учению позднейших буддистов, т.2, стр.77.
[2] Пространството на съзнанието е близко до понятието диш, доколкото последното дава възможността за разпределение на обектите. Когато се касае до чисто мисловни отношения възможността за тях се свързва с понятието мисловно пространство.
[3] Е.Турчинов
[4]  Абхидхармакоша, раздел ІІІ, 3.

Няма коментари:

Публикуване на коментар