НЕВЕДЕНИЕТО (АВИДИЯ)

Неведениие (санскр. Авидия), (пали, Авиджя) буквално означава отсъствие на знание, неведение, объркано съзнание, незнание.

Едно от основните понятия в индийската философия както на ортодоксалните, така и на неортодоксалните системи и школи. За ранния будизъм авидия е незнанието и неразбирането на четирите благородни истини (Самюта-никая П.4), а също и неразбирането на природата на субекта (Аза). Счита се, че основанието на авидия са страстите и желанията, които променят цялостния познавателен спектър и не може да бъде различавано видимото от реалното.

„Неведение се нарича състоянието на афективност от предишното съществуване, доколкото самото неведение се съпровожда от афекти, а проявлението на афектите се нарича неведение”^[1].

Не напразно формулата за зависимия произход започва с неведението^[2]. То е основната, главна причина за появяването на съществото в света и във вихъра на битието. От една страна неведението е пълна пасивност на съществото, липсата на елементарна мисловна проникновеност. Съществото се е оставило на закона, подобно на течението на река, която го носи и ще го пренесе там където отива. Но от друга страна неведението е и липсата на съзнание за този процес. Всичко това създава “елемента” на неведението (авидия), който служи за база, за основа на новото съществуване.

Основният момент, или непосредствената причина на новото съществуване е “вълнението на елементите” и това, че човешкото същество не е успяло да успокои този вихър през времето на земното си съществуване.

Успокоението на елементите е непосредствено свързано с разбирането, а то е мисловно успокоение. С други думи, пред човешкото същество се поставя едно основно изискване, а именно разбирането на същността и смисъла на човешкото битие. Това е и смисълът на религията и философията, това е и смисълът на човешкото съществуване, а може би това е изискването към човека от божеството. От друга страна това е и “метафизическата потребност” на човека, потребността от знание, онова което Хегел нарича “най-голямата потребност на човека”.

Пътищата към Авидия

Авидия е основа на формите на илюзията. Една от тези форми е Аварана (санскр.) Това е завеса, създадена от илюзията (майя), покров, защита. Тя не позволява да се възприемат истинните същности, а единствено следствията на менталните конструкции на мисленето и съзнанието. Тя бива два вида. Първата е нисша аварана (аваранами), която има основания най-вече в психическата сфера. Шестте аваранами, които пречат да се познае истината са: мързелът и леността (каушидия), горделивостта (мана), самозалъгването (сатхя), високомерието (аудхатхя), ненаситността (анабхога), преситеността (сабхога). Втората аварана е свързана с мисленето и мисловните конструкции, следствие на участието на различните психически процеси и мисловни изкривявания в перцептогенезата и ноемогенезата. Аваранамите, които препятстват освобождението на низше ниво се наричат клеша-аварана, а тези които препятстват познанието се наричат джнея-аварана.

Като форма на логическите илюзии може да се разглежда и Авякрита (санскр., непрояснен, неопределен). Това е непреодолимо противоречие, антиномия, нещо което не може да се реши еднозначно. Мисленето с еднаква логическа увереност може да твърди и едното, и другото положение на антиномията. За будизма това са най-вече основните метафизически въпроси.

Списъкът от 14 въпроса, на които Буда не е отговорил, е даден в трактата Дхарма-синграха^[3].

Първите десет положения от този списък са дадени още в сутрите на Палийския канон. Останалите четири положения са съставени и добавени по-късно от Нагарджуна и Чандракирти, след което метриката е изменила числото си^[4]. Ще приведа този списък от трактата “Дхарма-синграха”:

1. Вечен ли е светът?

2. Не е ли вечен светът?

3. Светът е и вечен, и не-вечен едновременно?

4. Невярно ли е, че светът е вечен и не-вечен едновременно?

5. Има ли светът край, предел и граница?

6. Безконечен ли е светът (безграничен)?

7. Или светът е и ограничен, и безграничен (едновременно).

8. Невярно ли е, че светът е ограничен и безграничен едновременно?

9. Истинно съществуващият, Татхагата, съществува ли след смъртта?

10. Истинно съществуващият, Татхагата, несъществуващ ли е след смъртта (си)?

11. Истинно съществуващият, Татхагата и съществува, и не съществува след смъртта (си)?

12. Не-вярно ли е, че истинно съществуващият, Татхагата и съществува, и не съществува след смъртта?

13. (Животът), „Аза“ същото ли е както и тялото?

14. (Животът),“Аза“ е едно, а тялото е друго?

Към авидия водят т.н. отрови на мисълта. Те се наричат Асрава (санскр., букв. замърсяване, отрова). Асрава е основно препятствие за намиране пътя за Просветлението и спасението. „Отровите” за мисълта и духа, според будизма, са най-вече желанието за перманентно съществуване, лъжовните възгледи и невежеството (авидия). Тези специфични „отрови“ на мисълта създават и особени качества и склонности на мисълта, които й пречат да възприеме действителната реалност. Наричат се Анусая (санскр.), Анушая (пали). Това са латентни, скрити дълбоко в подсъзнанието качества, които водят към неведение. Буда определя седем скрити склонности и тенденции. Първата е скритата склонност към чувствените желания; втората, скритата склонност към отвращение; третата, скритата склонност към неправилни възгледи; четвъртата, скритата склонност към съмнение; петата, скритата склонност към самомнение; шестата, скритата склонност към желание и стремеж за продължително съществуване и накрая скритата склонност към неведение.

Различават се три равнища на тези скрити склонности. Първото ниво се нарича анусая - скрити склонности като тенденции на самия разум. Те могат да вкарат мисленето в капана на мисловните конструкции, противоречия и антиномии.

Второто ниво се нарича парийютхана. Скритите склонности са дълбоко в подсъзнанието. Те подчиняват на себе си мисленето, и разбирането.

Третото ниво наречено витикама е свързано с мотивацията, следствие на тези скрити склонности. На това ниво се генерират най-неблагоприятните ментални импулси, които водят след себе си много лоша карма.

Една от основните „опори“ на неведението според будистката философия е Асмимана (пали, букв. представа, мисъл за съществуването на собствения „Аз“, мисъл за съществуването на идеята за самия себе си, за представата „аз съм”). Будизмът счита асмимана за лъжовна представа, основно препятствие към Просветлението и освобождението, независимо че тя е съществена част от обикновеното човешко съзнание.

Терминът следва да се различава от привързаността към собствения „Аз”(атмамана), както и от вярата в съществуването на перманентен „Аз”. Асмимана и е близък с понятието Адукха-мусала[5].

---

[1] Абхидхармакоша, разд.3, 21.

[2] В някои източници, например “Маханидана-сута”, степените “авидия” и “санскара” отсъстват. В Маджджихима-никая преди “авидия” е “асрава”, т.е. източникът на безпокойството. В „Сута-нипага“ няма “нама-рупа”, „шат-аятана“, „бхава“, „джати“ и „джара-марана“. В по-старите варианти степените 4, 5, 11 и 12 са пропуснати. Според Е.Конзе липсват точно тези елементи, които имат отношение към метапсихозата.

[3] Дхарма-синграха (Сборник на основните положения на закона).

[4] Андросов В.П. Буддизм Нагарджуны.

[5] Адукха-Мусала – Неутрално чувство (ведана), което нито е приятно, нито е неприятно. Адукха - мусала не е липса на чувствителност, а просто чувство, което не е нито приятно, нито неприятно. То не е свързано с емоционалната сфера, нито с възприятието или с конкретна ситуация. При него не е насочено вниманието  (манаскара) и като такова то е извън психическата реактивност. То е близко до простото усещане за битие.