Общо показвания

сряда, 24 септември 2014 г.

ВЯРАТА В БУДИЗМА




В религиозните системи вярата (пали – садха, санскр. – сратха) е едно от базовите понятия. В будизма тя е важна, но няма това първостепенно значение, което има в другите религии, най-вече в Аврамовите религии. Тя не е достатъчно условие за Спасението. Вярата следва да се подкрепи от разума, от мисленето, т.е. от един цялостен „личен опит“ и да се превърне в увереност. А за да стане това тя следва да се подкрепи от правилното разбиране и от мъдростта (праджня).
Един от принципите на будистката религия е нищо да не се приема на основание на чистата вяра, на вярата в авторитети, а да се проверява чрез опита. Буда казва: „Не се основавайте на разкази, на предания, на традиции, на писания, на логически предположения, на изводи, на сходства (аналогии), на това, че така е прието за разумно, или на авторитети.“ (Ангутара-никая, Калама - сута 1.3.7.5).
Чистата вяра се подкрепя най-вече от „желанието да бъде така“. Тя е метаморфоза на „желанието“ на притиснатия до „стената“ разум. Вярата може да снеме дихотомията, но подкрепена от емоционално-мисловната сфера, т.е. от мнението.
Увереността
Когато дадено положение се подкрепи с опита, то се преживява по начин по който мисленето се свързва с преживяването. Тогава то се превръща в нещо по-силно от вярата, в увереност. Истината се явява и в психическата сфера, в сферата на преживяването и  мисленето,  в съзнанието изобщо като действителната увереност и на преживяването, и на мисленето, и на съзнанието. Следователно, увереността е истината и на съзнанието, и на психиката, и на мисленето. Тя е извън полето на мисленето. Ако мисленето иска да познае увереността то гони сянката си, защото истината на всяка мисъл, както и увереността за нея се дава от самата нея.
Увереността не е самото разбиране или завършекът на разбирането, не е субект на разбирането нито негово отношение, нито негова функция или вътрешно-присъща същност.
Увереността не е простото себеосъзнаване. Всяко себеосъзнаване е посредством увереността, без самото то да е увереност. Себеосъзнаването е винаги форма на абстрахиране, т.е. „отдалечаване“ от чистата непосредственост и следователно включване на по-широки психически сфери, както и на мисленето. Увереността е близка до себеосъзнаването, но не е тъждествена с него. Тя е по-скоро чистият завършен момент на осъзнаването, неговата истина.
Пътят към увереността е непосредствен. Тя съществува в човешкото съзнание като увереност за самото съзнание и за всички процеси и явления, т.е. като истината и на осъзнаването, и на себеосъзнаването.
Тя не е пасивен наблюдател, “зрител”[1] на психическия процес, не е негова същност, а онова което му дава и битие, и същност.
Тя е най-ясното нещо в човешкото съзнание защото е истината на самото съзнание.
Мисленето може да я види, но не може да я познае защото тя му дава истината за самото познание и като битие, и като съществуване. Мисленето познава това, което увереността прави възможно.


[1] Има се предвид концепцията на Санкхя за духа като пасивен зрител.

Няма коментари:

Публикуване на коментар