Общо показвания

четвъртък, 28 март 2013 г.

Измененията в психическото пространство и време



Намаляването, “свиването” на пространствения елемент в мисленето

Съществува древна гръцка легенда, че човешката душа може да напусне тялото много рано. Човек не умира, но се превръща в нещо подобно на куха, бездушна обвивка. От него изчезва търсещата познание мисъл, усещането за красивото, за доброто и справедливото или всичко онова, което според това разбиране е присъщо на душата.
Според мен основното, което изчезва и може да изчезне е не самото мислене и разбиране, не търсещата познание мисъл, а елементът на пространството и елементът на времето в тях. Този „елемент“, който определя обема на психическото и мисловното пространство и скоростта на мисловното и психическото време.
Именно благодарение на намаляването на пространствения елемент в мисленето намалява и възможността за отношенията, комбинациите, конструкциите, мисловните композиции, а значи изчезва и стремежът към познание и вярата в познанието както и смелостта на познанието и “тънкостта” на разбирането. Колкото пространственият елемент намалява в мисленето толкова повече се увеличава времевият.
Същото се случва и с организма. В него не само молекулата на ДНК се скъсява и обеднява, не само следва натрупване на токсини и загуба на елементи, но преди всичко в него започва процес на изчезване на пространството. Това е първото и най-важното условие на идеята за старостта. Второто условие е ускоряването на времето.
Изчезването на пространството и изчезването на времето се явяват онова, което “конструира” измененията в елементите на различните нива на човешкия организъм, психика и мислене.
На анатомично, физиологично, на ниво психика и мислене “свиването” на пространството е базата на общото “остаряване”. Пространството се свива и като видимост. Тялото сякаш се смалява, появяват се бръчки, изчезва телесна маса, намаляват течностите в организма. Вътрешното движение се обръща като посока навътре.
Свива се и се смалява и психическото,[1] и индивидуалното[2] пространство. Човешкото същество започва да живее в смаляващо се психическо пространство. Смаляването е на всички нива на психиката и съзнанието. Човек губи интерес към самата идея за разширяване на видимия, мисления и чувствания хоризонт. Променя се логиката на мировъзприятието. Ако до сега това е била логиката на разширението на пространството, сега това е логиката на смаляването. Човекът губи пространството в самата си психическа същност.
Пространственото смаляване има и чисто физиологични и невропсихологични обяснения. Известно е, че при човека съществува функционална асиметрия, различие между функциите, начина на възприятието и самото възприятие между лявото и дясното мозъчно полукълбо. Известно е също, че лявото полукълбо (и като топика, и като мозъчна архитектоника) е “последователно - времево”, т.е. последователността и времето са доминиращи условия в него. Обратно, доминиращите условия в дясното полукълбо са едновременността и пространствеността. Хората се делят най-общо на такива, в които доминира лявото полукълбо и такива, в които доминира дясното. Има предположения, че независимо кое полукълбо доминира в човека, съществува и т.н. “възрастова доминантност”. При младите хора тя е по-скоро в лявото “последователно -времево” полукълбо, което създава „логическо – мисловната” последователност и феномена на разширяването. Това обяснява “разширяващо – последователния” стремеж и интерес към света, към философско познание, към науката и пр. неща свързани с лявото мозъчно полукълбо. С възрастта тази доминанта се променя. Започва да доминира дясната “едновременно – пространствена“  тенденция в мозъчното полукълбо и общата „разширяващо – пространствена тенденция“ изчезва. Колкото повече акцентът се пренася в дясното “едновременно -пространствено” полукълбо, толкова повече се засилва усещането за намаляване на индивидуалното, перцептивното[3] и мисловното[4] пространство. 
Това смаляване продължава и пространството напълно изчезва в акта на смъртта. Мъртвото тяло запазва пространствени граници във физическото пространство, но другите модалности на пространството - общото психическо пространство, мисловното пространство, пространството на самосъзнанието (его пространството) са изчезнали напълно. Смъртта е точката на това пространствено изчезване. Тя е и точката на изчезването на времето.
Мисловното движение на тази “свиваща се” тенденция променя “вътрешната форма” на ментално -психическите актове и “общата форма” на мисловните процеси. Мисловните движения сякаш се завъртат в кръг, като създават от менталните актове особени “кръгови структури”. Следствие на доминирането на едновременността в мисленето започва да преобладава обобщението, търсенето на целостността и разбирането на целостта в отношение със “свиващото се” пространство. Мисленето  “осъзнава” собствената си цялост заедно с абсолютната реалност на “центъра”, към който се стреми и чиято гравитация е непреодолима. Този “център” е смъртта. За него тя се превръща в същинска или в най-голямата реалност. То сякаш физически усеща собствената си реалност, свързана с абсолютния си завършек. Идеята за смъртта винаги, съзнателно или не, присъства и следва мисленето. Тя създава и неговата сила, и неговата мярка. Колкото съзнанието за нея е по-присъстващо в мисленето, толкова и мисленето е “по-чувствително” към философията.
Мисленето може да се противопостави на смъртта. За това противопоставяне му е нужно да запази принципът на разширение. Обратно, изчезването на този принцип е изчезване и на “мисловната воля” за противопоставянето на смъртта.
В акта на познанието, когато мисленето достигне абсолютния си познавателен хоризонт то осъзнава, че може да изчезне, ако продължи, защото по този начин ще загуби понятието. То запазва себе си и понятието само като се връща обратно и потъва в множествеността откъдето е дошло.
Когато мисленето се изправи пред собственото си абсолютно изчезване в смъртта, то се изправя пред същата тази дилема, но без възможността да се върне обратно. Това може да стане само във времето на „мисловната старост“, т.е. тогава когато е изчезнал принципът на разширението, на създаването на пространството. Тогава абсолютността се превръща в действителност, а смъртта в най-основната реалност. В “младото мислене и съзнание” това не е възможно. Мисловното поле при него е в логиката на разширяването като „последователно – времеви – логически” акт. Дори тези, които не се отличават с дълбока “мисловна чувствителност” в младите си години се подчиняван на закона на разширението. Те се замислят за безкрайното, за абсолютното, вечното, за смисъла на съществуването изобщо, за първопричините на нещата. Логиката на разширението създава от пространството на познанието пирамидална форма, чийто връх е абсолютният мисловен хоризонт, а мисловното движение, следвайки логическата последователност непрекъснато пулсира. То достига до мисловния хоризонт и тъй като не може да го напусне се връща обратно. Тази пулсация на мисленето се осъзнава най-вече в „младостта на познанието“. Старостта променя формата и логиката на познанието. Тя се превръща в кръгова, кълбовидна или обобщаващо - пространствена.

Времеви изменения

В „остаряващата психика“, това което се променя най-много е индивидуалното психическо време. Променя се цялостната организация на психиката и на менталните процеси. Скоростта на тяхното конструиране и композиране се забавя. Общото възприятие на течението на времето се скъсява[5]. Започва цялостна тенденция на забавяне на времето във физиологическите процеси и ускоряването му като психическо преживяване. Колкото по-възрастен е човекът, толкова времето върви по-бързо. Със забавянето на физиологическите, психическите и мисловните процеси и със забавянето на скоростта на възприятието намалява и обемът на възприятието за време. То няма нужната наситеност и цялостното му възприемане и преживяване са ускорява. Възможно е именно благодарение на ускоряването на времето в старостта доминиращото мозъчно полукълбо да се променя. Повечето изследователи на психическото време считат, че съществува пряка зависимост между скоростта на времето в тъканите и клетъчните процеси и неговото субективно възприемане. Колкото обмяната на веществата е по-бърза, толкова психическото време тече по-бавно и обратно, колкото тя е по-забавена, толкова психическото време е по ускорено. Съществуват и крайни мнения. Например хипотезата, че колкото по-близо се отива към смъртта, толкова повече субективното усещане за време се ускорява. Поради много високата си скорост времето изгубва собствения си обем. През екрана на съзнанието преминават всички събитие от живота, но поради високата скорост на времето те не могат да запълнят цялото психическо съдържание. Следствие на това се получава “психически вакуум”, т.е. усещане за битие без съдържание. Това би могло да се тълкува като пребиваване в една странна, а може би и страшна вечност.
Проведените експерименти с прерязване на връзките между двете полукълба, т.н. комисуралотомия водят да разтърсващи изводи. Р. Спери (R.W.Sperry) пише: „Всяко полукълбо има свои собствени лични усещания, възприятия, намерения и мисли, независими от съответстващия опит на другото полукълбо. Всяко ляво и дясно полукълбо има своя собствена памет и опит в познанието, които са недостъпни за другото полукълбо. В много отношения всяко от разединените полукълба има и собствено самосъзнание“[6]. Следователно, с промяната на доминантата се променят и същностни параметри в усещанията, възприятията и в общата перцепция.
В мисленето се променя най-често логическото му поле следвайки общата тенденция на забавянето. Това забавяне в общото логическо поле е опасно защото накрая самото разбиране може да изгуби собствената си способност и особеност и да се разтопи във един всеобщ еталон на разбирането, във всеобщото “общоприето” разбиране. Подобна аналогия може да се направи с орбитите на небесните тела, където именно скоростта на движението държи небесното тяло на дадена орбита и донякъде самата скорост е и самата орбита. Когато движението се забави небесното тяло загубва орбитата си и става жертва на гравитацията на която до този момент се е съпротивлявало. Нещо подобно се случва и с мисленето. То губи орбита си и започва едно центростремително движение, което е и своеобразно “падане” към хипотетичния център. Колкото повече се увеличава скоростта на това падане толкова мисловното време се забавя и накрая изчезва когато мисленето достигне този хипотетичния център. Преди да изчезне, изчезват времевите модуси, а именно те могат да запазят спецификата на разбирането. Мисленето започва да “възприема” единствено настоящето, а в сферата на разбирането това е общоприетото.
При особените състояния на съзнанието се наблюдава нещо подобно. Човек започва да живее единствено в настоящето. За него няма нито бъдеще, нито минало. Това са състояния, които предхождат най-вече изчезването на съзнанието в смъртта[7]. Всички екстремални състояния на съзнанието, а също остаряването и сънят променят не самото съзнание, а по-скоро изключват „лявото“ и включват „дясното“.
Разбирането може и да не се промени като същност. То може да промени само формата си. При положение, че стремежът към познание е запазен, мисленето може да премине през „последователно –времево –логическата“ фаза на познание свойствена за лявото мозъчно полукълбо или „лявото съзнание“. Да премине през „едновременно – пространствено – логическата“ фаза на дясното полукълбо или „дясното съзнание“ като запази и знанието за тази собствена еволюция и съзнанието за това, че границата на собствения му хоризонт и границата на понятието като метод на познание не се определя единствено от тези мисловни принципи и може да бъде преодоляна.

Изкуството, идеята и принципът на съзнанието

Не всяко мислене се поддава на общия процес на остаряването. Мислене, което не се поддава на остаряването е онова мислене, което не е загубило собствената си “метафизическа потребност”. Да не се загуби “метафизическата потребност” значи да не се губи пространството. Това е философското мислене. Един от най-основните елементи на това мислене е запазеният принцип на разширение на мисловното пространство.
Същинското философско мислене никога не може да бъде удовлетворено от собствения си мисловен хоризонт. То винаги се опитва да го снеме, да го премине, да продължи нататък. А само по себе си това е създаването и запазването на принципа на разширението. Той води след себе си създаване на пространство или на нови негови, не известни форми и измерения.
Подобно на всяко изкуство философията сътворява и пространството, и времето. Тя е най-чисто и най-непосредствено изкуство защото нейният материал е самата мисъл. Изкуството, подобно на езика, е форма на познание и общуване. По същия начин както емоцията и учудването от външността се превръща в реакция, която се запазва и предава в езика, изкуството запазва и предава неповторимото. То преминава през времето много по-бързо от езика като запазва емоцията, чувството, мисълта и идеята. То ги изважда от времето и ги съхранява. Наблюдавайки едно произведение на изкуството зрителят вижда действителното чувство, живата емоция, мисълта включена в израза, в композицията. За него истинското произведение на изкуството е независимо от времето, излязло от времевото забвение, съдържащо по магически начин действителното минало в настоящето. По същия начин феноменът на съзнанието запазва миналото в настоящето и като настояще.
Но дали изкуството изважда идеята от времето? Лично аз смятам, че изкуството и философията са особени форми на самото време - специфично време, в което няма острото разграничение между минало, бъдеще и настояще. Това е и особена форма на личното и мисловното време. То е и форма на съзнанието. Изкуството и философията носят в себе си самия принцип на съзнанието и осъзнаването, въплътен във външността. Но не това съзнание на изградената култура, на запазената памет, запазения опит, запазената специфика на епохата, а действителният принцип на човешкото съзнание, принципът на неговото ставане като възможността да се запази миналия модус на времето в настоящия и той да се превърне в действително настояще. Така както съществуват две напълно независими самосъзнания на лявото и съответно на дясното полукълбо, би могло до съществува и трето, различно като качество съзнание – съзнание на идеята в нейния мисловен или пластичен вариант. В това особено съзнание не съществува субект. То използва субекта на този, който го възприема.
Ние често спекулираме с такива понятия като всеобщност, единност, истинност или абсолютност, като ги превръщаме по-скоро в наименования и отнемаме техния същностен смисъл. Много теории, произведения на изкуството, идеи претендират за всеобщност, но тяхната всеобщност е по-скоро ограничена от времевите граници на едно обозримо настояще, или пространствените граници на една област, едно общество или нещо дори по-малко. Онова, което прави действителна една идея или нейната реализация и нейните превращения в света е жизнеността на идеята, нейната устойчивост. По този начин може би най-важното условие за жизнеността и устойчивостта на една идея, било чисто мисловна или пластична, е нейната цялостност. Възможно ли е устойчивостта и целостта да съществуват във времето, или те следва да бъдат разрушени от него защото то разрушава всяка цялост? При положение, че те не могат да бъдат разрушени от времето значи, че или не са в него, или самите те са време, или форма на времето, която не може да бъде разрушена.
Личностните и индивидуалните форми на времето не могат да се разрушат. Същото е с психическото, мисловното, менталното, социалното и накрая времето на самото съзнание. Тези времена съществуват заедно с това, което наричаме физическо време. Те съществуват заедно, взаимодействат си, но не могат да се разрушават взаимно. Те изчезват тогава когато изчезне системата.
Идеите, подобно на законите, които изграждат дадена система, също не могат да бъдат разрушени. Дори да изчезне самата система идеите ще останат в спецификата на ноосферата, но те остават там благодарение на принципа на съзнанието, който сам по себе си намира ново съществуване в техния живот и съществувание е тяхното специфично “индивидуално време”[8].

Алисиян Пацев


[1] Психическо пространство е пространството на психическата система на човека, начинът на преживяването на пространството.
[2][2] Индивидуалното пространство е пространството на индивидуалните особености на човека, на особеностите на неговите възприятия, усещания, познание и пр. Същото понятие важи и за времето. Индивидуалното време е времето на самия човек, на неговите особености които организират спецификите на функциите. “В специализираните изследвания все повече се издига предположението за съществуването на време на молекулярните, биохимическите, физиологическите процеси, както и на човека като социален субект и член на обществото” (Н.Н.Брагина, Т.А.Доброхотова, Функциональные ассиметрии человека, стр.156)
[3] Пространството на възприятийно – познавателната сфера.
[4] За мен мисловното пространство има по-различно значение. То е “възможност за оформяне” на общия мисловен процес, възможност за мисловна композиция, докато менталното пространство се свързва с мисловните актове, с тяхното движение в полето на мисленето.

[5] А.А.Леонов, В.И. Лебедев смятат, че възприятието на времето се определя от магнитното поле, от магнитните колебания на системите, или по-скоро от взаимодействието на магнитните колебания на биологическите и психически системи с тези на геомагнитното поле.
[6] Sperry R. W. Lateral Specialization in the Surgically Seperated Hemispheres. In: The Neurosciences Third Study Program, eds. F. O. Schmitt and F. G. Worden, Cambridge, Mass., MIT Press, 1974.
[7] Някои изследователи на психическото време считат, че в екстремални състояния психическото време не се забавя, а се ускорява до 120-130 пъти. Това ускорение на индивидуалното време не може да се схване от съзнанието и се възприема като забавяне или спиране на времето. Тази илюзия се получава поради това, че движението и усещането за време, което наблюдаваме и преживяваме е много бавно.
[8] За В.И.Вернадски, а по-късно и за Эдуард Леруа и Пиер Тейяр де Шарден тези идеи и закони са нова мисловно – познавателна система,  ноосфера, но самата тя следва да има като съществувание собствено време и това време да не зависи от времето на другите системи.


вторник, 12 март 2013 г.

Васубандху Абхидхармакоша, раздел 3 Лока – Нирдеша



Представеният тук текст е продължение на поредицата откъси от произведението на Васубандху Абхидхармакоша, раздел 3 Лока – Нирдеша, или учение за устройството на света. Оригиналната санскритска версия  на Абхидхармакоша за първи път е публикувана на европейски (руски) език през 1994 г.
Превод от руски: Митко Момов

8. Съзнанието не се разглежда като опора.
Бхагаван говореше за четири опори  на съзнанието като за полета, а за съзнанието в цялост, съпровождащо отделните групи – като за семе[1]. И отново, семето не може да бъде определено със значението на „полето на семето”. По такъв начин смисълът ще бъде разбран неправилно от опонентите. Но дхармите, които функционират съвместно със съзнанието, напълно съответстват на значението на негово „поле”. Те именно се наричат опори на съзнанието.
            По-нататък се пита дали четирите опори на съзнанието са включени в седемте устойчиви състояния на съзнание, или пък обратно - седемте са включени в състава на четирите опори. Отговорът е, че:
            Нито четирите са включени в седемте, нито седемте – в четирите. Оформят се четири алтернативи:съзнанието може да бъде включено в седем устойчиви състояния (на съзнание), но не в четирите опори на съзнание и т.н.
            В първия случай: съзнанието е включено в седемте.
            Вторият случай е, когато има групи дхарми, освен съзнанието в нисшите форми на съществуване, в четвъртата степен е йогическото съсредоточаване, което е извън или над опита.
            В третия случай четирите групи дхарми са включени в седемте.
            Четвъртият случай изключва трите първи възможности.
            Както беше казано по-горе, този троен психокосмос се различава по форми на съществуване.
            Сега следва да се разгледат четири типа раждане на живи същества.
Типовете раждане[2] са: раждане от яйце, утробно раждане, раждане от влага[3]  и самопораждащи се. В дадения контекст ”утроба ” означава раждане. Раждането е това, което обединява всички живи същества – общността им е във формата на поява.
-         Кои се отнасят към типа раждане от яйце?- Живите същества, родени от яйце, са например гъски, жерави, пауни, папагали и прочие.
-         Кои се отнасят към типа утробно раждане?- Това са същества, появили се утробно като слонове, коне, крави, биволи, магарета, глигани и прочие.
-         Кои се отнасят към типа раждане от влага?- Същества, родени от влажността на основни елементи, например червеите, насекомите, пчелите, комарите и прочие.
-         Кои се отнасят към самопораждащи се същества?- Тези от тях, които се появяват с всички функциониращи органи и всички части и членове на тялото. Тъй като те са във висша степен изкустни във възпроизвеждането си, те се наричат  самопораждащи се. Такива са, например боговете, обитателите на ада, тези които се намират в промеждутъчно състояние на съществуване и т.н.

-         И така, какви типове раждане различаваме в известните ни форми на съществуване?
Авторът отговаря:
9.         Четири типа хора и животни.
            Хората са четири типа.
            Появилите се от яйца са например Шайла и Упашайла. Те  са родени от орел рибар[4]. Други такива са трийсет и двамата сина  на майката Магира и петстотинте сина на царя на панчалите[5].
            Утробно  родени са съвременните хора.
            Родени от влага са например Мадхатар, Чару и Упачару, Капотамалини, Амрапали и други.
            Самопородени са съществата от първа космическа калпа.
            И животните  са четири типа, като четвъртите се отнасят към самопородените, като наги, гаруди и други такива. Обитателите на ада, тези, които се намират в промеждутъчно съществуване и боговете- са самопородени.
            Към тях се отнасят също и претите[6]. Високоуважаемият Маудгаляна съобщава за една от претите: Поглъщам пет от синовете си нощем и пет други през деня, но даже и да изям всичките (си деца), пак не мога да утоля глада си.
-         Кой от типовете раждания е най-благоприятен?
-         Този на самопородените.
-         Защо тогава, Бодхисатва в последното си съществуване, имайки възможност да се самопороди, предпочита въпреки това да се роди утробно?
-         Защото вижда в това велика (благородна) цел: благодарение на роднинството си
с Бодхисатвите, славният род на Шаки приема Истинското Учение. Признавайки го за член на семейството на Чакраварти, другите хора изпитват към него огромно уважение. Освен това, примерът му вдъхновява последователи. Той дава пример как и обикновени хора могат да достигнат съвършенство.
В противен случай, ако не им бяха известни рода и семейството на Бодхисатвите, хората щяха да задават въпроси: „Кой е този човек- вълшебник, бог или нещо друго?” Така, някои от пътуващите аскети[7] погрешно  заявяват: „В края на период от сто космически калпи се появява подобен вълшебник, който поглъща света с помощта на магия”.
            Други казват, че Бодхисатвите са родени от майчина утроба, с цел да съхранят тялото си под формата на мощи и така, почитайки ги, хиляди хора и други същества да достигат небето и освобождението. И действително, телата на живи същества, появили се от чудото, т.е. без семе като външна причина - не се запазват след смъртта си и изчезват без остатък, подобно на пламък в маслен светилник.
            Това възражение обаче остава недоказано за тези, които приписват пророческа способност на Бхагаван, възникнала вследствие на твърдата му решителност. Така един въпрос поражда друг. Ако не признаем, че телата на същества, родени по чудотворен начин, изчезват след смъртта им, тогава защо в сутрата е казано: „самопородената Гаруда отнася самопородения нага, за да го изяде”?
            Тук не се казва, че Гаруда го изяжда, а само, че го отнася, за да го изяде; затова в думите на сутрата няма грешка. Или пък гаруда го изяжда преди да умре, а не търси насита от мъртвец.
-         Кой тип раждане е най-разпространен?.
-         Самопородането. То включва две форми на съществуване и част от трета, както и всички намиращи се в промеждутъчно състояние на съществуване.
-         Какво означава „промеждутъчно състояние на съществуване”?

10.       Това, което съществува тук в промеждутъка между състоянията на смъртта
            и новото раждане.
            Тяло, възникващо между състоянията на смърт и раждане, за да се роди на друго място се нарича промеждутъчно състояние на съществуване, защото се намира между две форми на съществуване.
            Защо възникналото тяло не се нарича родено?
            Същество в промеждутъчно състояние не е родено, тъй като не е стигнало до мястото, където му предстои да отиде.
            Родено се нарича това, което е дошло до състояние да се роди, доколкото тук думата „раждам се” има значение на „идвам”. Промеждутъчното същество не е дошло до мястото, до което е трябвало да дойде и затова не е родено в общоприетия за това смисъл.
-         Какво е това място, до което трябва да дойде?
-         Това, в което назряващото следствие, предизвикано от предшестващи действия,
става видимо и завършено.
            Последователи на други школи на ранния будизъм твърдят, че състоянието на раждане е отделно от състоянието на смърт. Това обаче не се приема.
-         По каква причина?
-         На основата на логиката и каноничните текстове. Следвайки логически може да
кажем:

11. Възникването на съществуващото става без прекъсване, тъй като в същността си е сходно с непрекъсната последователност в растежа на ориза.
Съществуват  дхарми в непрекъснат поток ( самотъждествени състояния), които се появяват последователно в други места без прекъсване като последователността в растежа на ориза. По подобен начин, възникването на последователни състояния на живи същества на други места става също непрекъснато.
Известно е също възникване с прекъсване на последователността, например образ в огледало и други такива отражения на предмети. Също така и  раждането може да възникне непосредствено от състояние на смърт.
Примерът с отражението е непотвърден,  поради неустановеност и отсъствие на тъждество.
Това, че отражението възниква независимо от реално отразения предмет не може да се установи. Но даже и да беше установено, примерът все едно остава недоказан, поради отсъствие на тъждественост между двете.
-         Защо не може да се установи?
12.       Защото два предмета не съществуват на едно и също място.




[1] В Яшамитра коментар за полета и семена.
[2] В санскритския оригинал са отбелязани различни начини или форми на раждане.
[3] Свойствата на елементите - земя, вода, огън и въздух - за израстване са в зависимост от степента на влажност.
[4] Легендата разказва за възникването им при среща на (скопи) с корабокрушенци; Според друга версия, жерав оставил две яйца между гората Шайла  и хълма Упашайла и така възникнали двама души със същите имена.
[5] Според легендата, жена му поставила петстотин яйца в кошница и я пуснала по течението на Ганг. В кошницата по-късно намерили момчета, а не яйца.
[6] Прети - в будистката митология са ненаситни в желанията си духове. Те са с огромни кореми и уста като иглени уши. Те изпитват постоянен глад. В предишния си живот те са били алчни, скъперници и жестоки.
[7] От необрахманското направление

вторник, 5 март 2013 г.

За природата на разбирането



Бхартрихари разглежда природата на разбирането не от фиксираната гледна точка на разбиращото съзнание, нито пък от тази на обекта на осъзнаване – тя е между сетивата и предметите“ (I. 97 пояснение). Както цветът е характеристика на зрението ни и е причина за проявлението на външния цвят, по подобен начин и звуковете стават причина за проявлението на външни предмети. Тази гледна точка е присъща на енактивния подход към съзнанието на поддръжниците на идеята за Въплотения разум - Елинор Рош, Франциско Варела и Еван Томпсон (Rosch, Varela, Thompson 1991). Според нея нашето съзнание и светът за нас взаимно се въвеждат в действие. Именно с идеята за това въвеждане в действие е свързано и наименованието на подхода – енактевен. Той снема противопоставянето между идеалистката и материалистична доктрини. Вместо да се дискутира първичността на идеята или на осъзнавания обект, подходът се фокусира върху взаимодействието между тях.
Според Бхартрихари за да се достигне до неизменната неделима спхота[1] – собствената форма и ментално звучене на езиковите единици, разбирането преминава постепенно през отделни стадии. Разделянето на части е механизъм на осъзнаването. Неговата причина е звуковата последователност, която реализира речта (I. 91,92). В европейската наука не липсват паралели на идеята за стадиалността на разбирането: например в рамките на дейностния подход на руската психологична и психолингвистична школа. Виготски разграничава пет нива между външния израз и вътрешното съдържание: дума, значение на външната дума, вътрешна дума, мисъл и мотив (Выготский 1999: 334). Неговата постановка се дискутира от последователите му: Леонтиев, Тарасов, Уфимцева.
Процесът на разбиране, в който могат да се разграничат нива или стадии едва ли може да се мисли независимо от темпоралното измерение. Няма обаче темпорални вариации в менталното представяне на отделните езикови единици: говорни звукове, думии и изказвания (изречения). Смисълът на последните е съизмерим с този на съставните му единици (101). Може да отнесем тази дискусионна теза към съвременната трактовка на менталната репрезентация на смисъла, както на лексикалната, така и на речевата единица, под формата на ментална схема.

Цитирана литература
Выготский Л. 1999 Мышление и речь, М. Изд. Лабиринт
Rosch E., Varela F.& E. Thompson 1991 The embodied mind. Cognitive Science and Human Experience The MIT Press Cambridge


Из „За изреченията и думите“ на Бхартрихари
(VII част, продължение от брой 10, година 4, 2012, декември)
Превод Мирена Атанасова

89. Понякога хората могат да сбъркат един обект и да го възприемат погрешно, поради това че го гледат от разстояние или в тъмнината. След време обаче, могат да го видят правилно

В съответствие с качествата на обектите и със сетивата си, хора с обикновено зрение възприемат от разстояние само общата форма и могат погрешно да сметнат едно дърво за слон или нещо подобно. От същото място при стабилна концентрация постепенно се възприемат характерните черти на обекта. Като влезем изведнъж в слабо осветено помещение от място със силна светлина можем погрешно да сметнем въже за змия, но след като зрението ни се нормализира и се фокусира стабилно, ние възприемаме нещата каквито са си.

90.  По същия начин, когато изречението се реализира чрез звукове, които са причина за пораждането му, възприятието започва  от последователните му части.

Въпреки че изказването (изречението) е неделимо, звуковете, които се произвеждат от усилията на пораждането, се осъзнават на части. Частите се проявяват като отделни звукове и думи. Силите им може да изглеждат сходни, но всъщност са различни.
91.  Както съществува последователност в трансформирането на млякото и при израстването на семето, така има и определена последователност при осъзнаването на думите изречението).

Според идеята за създаването или проявяването млякото се трансформира в масло като преминава през определени стадии като извара и т.н., които могат да имат или да нямат отделни наименования, и все пак запазват характеристиките на изходния материал. Или например - оризовото семе, то преминава през етапи като покълване, поникване и т.н. и се проявява чрез серия трансформации. Така и слушателят достига до главния резултат – разбирането на значението на изречението като самият той направлява схващането на формата му. Както има определени начини да се достигне определен ефект, така и разделянето на части с фиксирана последоателност, води до възприемането на спхота (единния значещ звуков образ).

92.  Ако думите се възприемат като състоящи се от отделни части, различието на частите е поради звуковата последователност. А ако нямат части, появата на части (поради звуковата последователност) е средство за осъзнаването им.

Според поддържниците на теорията за разделението думите, например  gauh (крава), представляват последователност от звукове и отвъд тях няма неделима същина на думата, която се осъзнава. Тези, които приемат неизменността на думите, смятат, че когато отделните части на звуковата форма се пораждат постепенно, формата на думата не се осъзнава и не се достига до ясна картина. Ако се каже, че всички части се пораждат едновременно, тогава не би имало разлика между vega и gave, tena и nate, по отношение на звуковата им форма. Ако те се разглеждат като две делими думи с отделни значения, тази трудност няма да възниква. Според този възглед възприятието им като отделни думи е поради различната последователност на проявяващите ги звукове. Видяхме, че на слабо осветление въжета могат да ни се сторят като змии.
Според възгледа за неделимост на думите се обяснява осъзнаването на различните сили на отделните части като средство за осъзнаване на думата


93.  Според някои (теории) общите проявления на отделното са спхота, а звуковете  (dhavanis) са конкретни.

Тези които приемат неизменността на думата поради неизменността на универсалното цитират твърдения като следното: И в двата случая спхотасе реализира и при звукови промени, когато например на мястото на звука r идва звука l. (Махабхаша[2], 1: 26)
Спхота е общото в думата, то не е просто качеството да си дума и възприемането му става постепенно чрез субстрата му, които се порежда под формата на последователност, а не съществува едновременно. Отделните звукове дават ново качество на спхота – възможността да бъде назована.

94.  Според други (теории) звукът, модифициран от пораждащия реч, става причина за осъзнаването на неизменната дума, подобно на светлината от лампата, която е причина за възприемането на обекта.

На базата на различието в употребата на термините универсално и конкретно, някои твърдят, че има само една дума, която е външна и не подлежи на никакви промени чрез звукови модификации. Тя се проявява различно по същия начин както предметите се виждат различно при различна осветеност без всъщност да променят формата си.

95.  Проявлението не е задължително ограничено в рамките на  преходното. Допуска се проявление на вечните универсалии във формата на субстрат.

Някои приемат самия факт на проявлението като причина за разбирането  за не-неизменност: Думата не е неизменна, защото тя се проявява подобно на отделните съдове например. Не-неизменните обекти се проявяват под светлината на лампата. Думата се проявява чрез звуковете, следователно не е неизменна. Някои смятат, че тя не се проявява, а се произвежда. Това също я прави не-неизменна. На тези, които твърдят, че универсалиите съществуват и са неизменни, се отговаря, че причината им не е реална, защото допуска варианти. На тези които смятят, че нищо не е вечно се отговаря, че това се отнася и за не-действителността. Причината за проявлението не се приема за достатъчна, защото буди колебания и прави обсъждането безкрайно.

96.  Според някои само материални обекти се асоциират с конкретни места. Дори ако можем да си представим звученето и думата да са на различни места, всъщност различието не е реално.

Тук се издига друго твърдение: Думата не се проявява, защото има различие в мястото на пораждането и́ и на произвеждането и́. Съдовете и другите предмети се проявяват на светлината на лампата, защото съществуват на това място. Думата се открива на място, което е различно от това, на което е пораждащото я движение на говорните органи. Как се получава думата от звукове, които се артикулират на различни места, отдалечени едно от друго. На това се отговаря следното: да бъдеш на едно място или на различни места – това е присъщо на нещата, които имат тяло. Материални обекти като слънцето например, които се намират на определено място, могат да се възприемат на различни места. Звуковете и думите са безтелесни, те не могат да се определят в термините на място и локализираност.

97.  Както има съответствие между сетивата ни и обектите, по същия начин има и съответствие между проявлението и проявяващото, между конкретните звукове и думата - спхота.

Тук се представя обратния възглед: думите се проявяват не защото източниците им са определени. В света, това, което се проявява няма нужда от фиксиран източник, защото предметите се проявяват поради различни източници (на светлина): скъпоценнен камък, лампа, излъчващо светлина растение или звезда. За думите се приема, че се проявяват чрез неизменни звукове. Звуковете, които реализират едни речеви единици, не могат да реализират други.  Следователно думите не се проявяват. Решението на въпроса (за природата на разбирането) е между сетивата и предметите. Както цветът е характеристика на зрението ни и е причина за проявлението на външния цвят, по подобен начин и звуковете стават причина за проявлението на външни предмети.
Следва отговор на твърдението, че подобна фиксираност не съществува, защото нещата, които имат определени характеристики,  се проявяват чрез сетива

98.  В случаите на миризми и други (сетивни възприятия), които се проявяват чрез техни сходни възприятия,  във всеки случай има определен фактор, който ги реализира.

Дори в случаите когато нещата нямат сходни характеристики, може давъзникне съответствие в сетивното им възприемане. Напълно различни  предмети като пирони и смола например могат да си взаимодействат на определено ниво и някои от предметите да получат миризмата на съседите си.

99.   Проявлението е различно от проявителя си. Това е очевидно в случаите на отражение в такива различни отразители като масло, вода и други.

Тук се дава друг противоположен възглед: Думата не се проявява защото проявленията са изменчиви. Когато източникът се увеличава и намалява, проявлението може да не се променя. Увеличаване или намаляване на светлината на лампата не причинява промяна в размера на предметите. При думите се наблюдават вариации, произтичащи от говорните органи. Затова думата не се проявява.
На това твърдение се отговаря така: човек може да види, че проявлението следва вариациите на източника си. Когато повърхносттта на огледалото е вдлъбната, отражението се уголемява, когато повърхността е изпъкнала, отражението се намялява. Отражението на лице в острието на нож е издължено, в соево масло –  е тъмно, отражението следва измеренията на отразителя. Тези вариативни възможности са безкрайни. Броят на отраженията също, можем да си преставим множеството отражения на слънцето в множествата огледала, водни повърхности при различни вълни.
Може да се каже, че отраженито в огледалото е различно от оригинала както луната се различава от отражението си. На това се дава следния отговор:

100.              Естествени обекти като например планините не могат да се отразят в диаманти или повърхността на огледало, които имат принципно различни размери.

Не е възможно за обекти сато планините да бъдат отразени в материал като диаманта например, поради разликата в размери.

101.              Затова, поради различното време на реализация на звуковете, тяхното собствено време и това на осъзнаването им се приписва на говорните звукове – varna, думите - pada и изреченията - vaakya, които не се различават по време.

В непрекъснатото съществуване на вечните неща силата на времето не играе никаква роля. Спхота на говорните звукове, думите и изреченията имат различни величини, но всъщност не се различават по времетраене. Нашето съзнание им приписва различна продължителност като ги прави обекти на осъзнаване. Това което се има предвид под скорост и траене е следното: траенето на първичния звук се налага върху същината на думата и става причина за реализирането на кратки, дълги и удължени звукове. Вторичните звукове причиняват външните различия в скоростта и бързината.

102.              Според други, това, което се продуцира от артикулаторните органи чрез свиване и разпускане (контакти и отделяне), е спхота, а звуковете, произведени от този първичен звук, се наричат дхвани (dhvanis)

Според възгледа че думата е преходна, първият звук, който се произвежда от събирането и раздалечаването на говорните органи, е спхота. А останалите, които се произвеждат от нея и се разпространяват във всички посоки са неини отражения – наричани дхвани (звукове). Нещата нямат части сами по себе си, но им се приписват разделения поради отношенията им със заобикалящите. По същия начин и небето е едно, но му се приписват части, поради отношението му с обектите, с които влиза в съприкосновение.
Поради близостта във формата на последователните причина и следствие, елементите, чиято сила за отразяване на звука прогресивно намалява, приличат на форми, осветени от слаба светлина, те постепенно изчезват и причинява разделение на звуковете.
Според възгледа за неизменност, спхота се проявява от звукове, произвеждани при контакт и отделяне. Според някои тя се проявява чрез резонанса на звуковете. Звуковете подкрепят осъзнаването на спхота, те имат намаляваща сила при проявлението и́ и постепенно изчезват.

103.              Независимо от това дали звукът е кратък или продължителен, спхота е неизменна. Само звуковата поредица се възприема с по-голяма или по-малка продължителност.

Понятията за размер се приписват на думата на базата на сходните черти, които се състоят в покриване на определени пространствени величини или се дължат на общата употреба. Навсякъде употребата е основа за определяне на природата на обектите. Определяне на предметите на базата на разума или разсъжденията е ненадеждно, защото то ще породи различни възгледи. 
Тъй като звуковете и първичните и вторичните (и тези, които се появяват като следствие, и тези, които ги причиняват) се произвеждат и изчезват без разлика, затова няма разлика между голям и малък звук, както не се различават по размер осъзнаването на слон и комар. Поради различие в обстоятелствата обаче се различава силата на звуковия ефект. Продължителността на ефекта на звука на барабан и палка е по-голяма и достига по-надалеч. Друг звук като този от удар върху желязо или бронз може да се чуе само отблизо, но звучи непрекъснато без прекъсване.

104.              От разстояние звукът се възприема (най-общо като звук) подобно на светлина от лампа. Разликата се чувства когато слушаме звукове, произведени от звънчета.

Някои мислители смятат, че спхота, проявена от звук, който се поражда и разпространява във всички посоки подобно на светлината на лампа, се свързва със звука в момента на пораждането, както материята получава мирис в момента на пораждането си. Както в лампата има изгаряща материя, която е материална основа за светлината, тя (светлината) следва нейната трансформация. По същия начин спхота и звуковете (дхвани), които са много различни когато звъни звънче, представляват характеристика на проявлението на говорните звукове.
Разликата между първични и вторични звукове се обяснява в следващите два стиха.

105.              В зависимост от интезивността на контакта между органите и мястото на артикулация, дължината и интензивността също стават различни. Звуковете, произнесени след спиране на вибрацията внасят вариации в скоростта на произнасянето.

Дори според възгледа, че думата е преходна, не се приема, че дългите и удължени гласни се получават при усилване на звука. Как иначе? Поради по-голямата интензивност на контакта на говорните органи. Този контакт може да създаде формата на дългите и удължени гласни. Затова вибрацията в местата на контакт на говорните органи продължава докато те (звуковете) придобият формата си. Когато вибрацията спре, звуковете произведени първоначално стават причина за регулиране на скоростта на произнасяне. 

106.              Дори когато органите са спрели да вибрират, други звукове се произвеждат от  спхота подобно на запалването на един пламък от друг.

Когато вибрацията продължи без прекъсване, звукът, който се произвежда на мястото на контакта на говорните органи, не изчезва преди да е произвел ефект. Звуковете, произведени от вибрацията, които са едновременни със спхота я проявяват. Звуковете, които се пораждат междувременно приличат на тях и звучат по подобен начин се наричат вторични. Всеки вторичен звук има серия ефекти, които продължават докато продължава вибрацията и също участват в проявяването на спхота. Произвеждането на звукове се описва на базата на аналогия с пламъка на гориво, който непрекъснато произвежда нов пламък и разкрива предметите на светлината му.




[1] Спхота е звуковият образ или менталното звучене на езиковата единица, обвързан със значението, както и с универсалното и конкретното му реализиране. (Виж VI част,  брой 10, година 4, 2012, декември)
[2] Махабхаша е произведение на Патанджали – филолог и философ, предшественик на Бхартрихари.