Законът за всеобщата причинност (пратитя-самутпада)

Законът има всеобщо значение. Всичко е подчинено на причинно-следствената зависимост. Като всеобщност на причинността, той е знанието за причината на битието, т. е. дхармата. “Този, който вижда пратитя-самутпада той вижда Дхарма този, който вижда Дхарма той вижда пратитя-самутпада” . Абсолютното му значение e във всеобщия закон на света. Чрез него и посредством него се достига до неговото снемане в Нирвана.

Относителното му значение е в определеността и в понятието. Той действа в настоящия, в миналия и в бъдещия живот на съществото. “Кръгът” на пратитя-самутпада е през времената и посредством времето.

Ранният будизъм разглежда причинността главно в относителното й значение. Принципът на зависимия произход наподобява кръг където няма нищо, което да не бъде обусловено от причина. Затварянето на кръга на причинността го превръща в закон на света, и на мисленето. Това, което държи мисленето в кръга на причинността е гравитацията на идеята за реалността.

Представена символично причинността е колело, разделено на дванадесет степени и намиращо се в ръцете на Яма, бога на смъртта. Обикновеният човек не може да види колелото, защото плътно се намира в него, в неговата безкрайност и абсолютност. Безкрайността е в принципа на кръга и може да се види от мисленето, при условие, че то притежава мощната енергия да се отдалечи достатъчно, за да преодолее гравитацията на принципа.

Кръгът във формата на закон се намира на всички нива на физическата, биологическата, психо-физическата и мисловната форма на съществуване. Според будистката традиция той може да бъде разбит и това разбиване е просветлението, а същността на просветлението е знанието. Обратно, незнанието или неведението е същността на страданието, на вечното въртене в кръга на Сансара и вечното прераждане. Злото има основание в безкрайното и безначалното битие на кръга, а всяко битие, според учението на Буда, е страдание. Самото безкрайно и безначално битие на кръга съществува като неведение. Неведението е в основата на идеята за безкрайното и злото. То ги създава. Знанието обратно е мярката онова, което е в основата на създаването и на сътворяването. То може да създаде възможността за излизането от кръга и от безкрайното. То е следствие от свободата на мисленето, а тя от добрата карма.

Безкрайността в Сансара е “безкрайност в битието”. Това снема абсолютната безкрайност. Битието е форма на съществуване, модус на реалността. Като такова то е крайно. Има път за излизането от Сансара. Будистката безкрайност не успокоява мисленето. Неговата вътрешна идея, цел и смисъл е излизането от нея.

Емпиричното определение на причинността в ранния будизъм е взаимно зависимо съществуване, възникване и изчезване. Формулата на взаимно зависимия произход съставя основата на просветлението на самия Буда. Според сутрите тя му се открива в акта на просветлението и до голяма степен е основата на неговото просветление. Под дървото в Будхи-Гая той разбира нейния смисъл, а този смисъл е основанието на самото съществуване. То е причинно обусловеното. Това, което не е причинно обусловеното това, което е само по себе си няма атрибута на съществуването и битието. Базисното основание на битието е неговата взаимозависимост. Според Абхидхармакоша определението за причинността е: “Причинно обусловено означава онова, което е създадено от съединени, съвкупни условия, защото в действителност няма нищо, което е породено само от едно условие”.

Формулата на взаимно зависимия произход

Ето формулата на причинната зависимост, според традицията на ранния будизъм:

1.Страданието на живота е обусловено от раждането;
2.Раждането е обусловено от стремежа към живота;
3.Стремежът към битието е обусловен от привързаността към обектите на битието;
4.Привързаността е обусловена от жаждата за битие;
5.Жаждата е обусловена от чувственото възприятие;
6.Чувственото възприятие е обусловено от чувственото съприкосновение с обектите;
7.Чувственото съприкосновение е обусловено от шестте органи на познанието;
8.Тези органи са обусловени от развитието на организма в ембриона;
9.Ембрионът не може да се развива без първоначално съзнание;
10.Първоначалното съзнание е обусловено от впечатленията на миналия живот;
11.Тези впечатления са обусловени от дванадесет степенното колело на битието;
12.То е обусловено от невежеството.

В “Самюта никая” формулата на причинно-следствената зависимост е следната:

1.От неведението се ражда кармата;
2.От кармата произлиза съзнанието;
3.От съзнанието произлиза името и формата;
4.От името и формата произлизат шестте органи на чувствата;
6.От шестте органи на чувствата произлиза съприкосновението;
7.От съприкосновението произлиза усещането;
8.От усещането произлиза желанието;
9.От желанието произлиза привързаността;
10.От привързаността произлиза съществуванието;
11.От съществуванието произлиза раждането;
12.От раждането произлиза старостта и смъртта, скръбта, стенанията, нещастията, мъката и отчаянието. Така възниква кълбото на страданието.

Ето и прочутата формула на дванадесет степенното колело на битието:

Предишен живот:

1.Неведение (авидия);

“Неведение се нарича състоянието на афективност от предишното съществуване, доколкото самото неведение се съпровожда от афекти, а проявлението на афектите се нарича неведение” .

Ненапразно формулата за зависимия произход започва с неведението. То е основната, главна причина за появяването на съществото в света и във вихъра на битието. От една страна неведението е пълна пасивност на съществото, липсата на елементарна мисловна проникновеност. Съществото се е оставило на закона, подобно на течението на река, която го носи и ще го пренесе там където отива. Но неведението е и липсата на съзнанието за този процес, а самата липса на съзнание, ако си позволим платоновия термин е “враждебност към мъдростта”. Всичко това създава “елемента” на неведението (авидия), който служи за база, за основа на новото съществуване.

Основният момент, или непосредствената причина на новото съществуване е “вълнението на елементите” и това, че човешкото същество не е успяло да успокои този вихър през времето на земното си съществуване.

Успокоението на елементите е непосредствено свързано с разбирането, а то е мисловно успокоение. С други думи, пред човешкото същество се поставя едно основно изискване, а именно разбирането на същността и смисъла на човешкото битие. Това е и смисълът на религията и философията, това е и смисълът на човешкото съществуване. А може би това е изискването към човека от божеството. От друга страна това е и “метафизическата потребност” на човека, потребността от знание онова, което Хегел нарича “потребност от познание като най-голямата потребност на човека”.

2.Извършеното в живота (санскара, карма);

Извършеното в живота е продължение на неведението. Това, в един по-популярен превод, е създаване на конфигурацията на кармата като непосредствената причина за създаването на новото съществуване и уникалността на това съществуване. Тъй като кармата ще създаде една съответстваща на постъпките и действията в живота конфигурация, то самият втори член може да се нарече и определението на формата на битието на съществото. Интересно е, че това определение се извършва от отношението на съществото към доброто, към неговата идея, а това ни дава основание да доловим мисълта, че самата идея за доброто е неразривно свързана с чистата мисъл и с мъдростта. Нещо, което простото наблюдение не ни дава. Напротив, наблюдавайки живота често виждаме как умът и дълбоката мисъл могат да бъдат свързани със злото, със своеобразното неразбиране на основния закон на света. Но никога мъдростта не може да бъде свързана с него. Напротив, знанието на идеята за доброто е вече мъдрост. И тук може да се усети идеята, че самото добро е не само “витален принцип”, но и принципът, който е в основата на онова мислене, което може да разбие кръга на сансара.

Важно основание в този втори член е идеята за действителното. По различен начин човешкото същество може да е разсъждавало и мислило през земния си път, но именно тази различност в разсъждението се снема в самото действително. Действителността на постъпката, ако тя е свободна, е не само снемането на различното като идеи в мисленето, но и превръщането му в действителна единност. В единността на действителното се снема “мислената карма”, защото действителното е своеобразно подражание на Твореца.

Настоящ живот:

3.Съзнанието (виджняна);

“Съзнанието, това са групите от елементи в момента на зачатието”.

Този член е особено важен в будистката формула, защото е завършен не само земния път на съществото, но и конфигурацията на неговата карма, която се явява основа или подставка на конфигурацията на неговата бъдеща личност. Методът на образуването на конфигурациите на елементите е по-скоро всеобщ, но той е на базата на една предварително зададена от кармата схема, или конфигурация.

Появява се елементът на съзнанието. Той е нещо подобно на център около, който се натрупват дхарма частиците, които имат зададените отношения от кармата. Този член е интересен с това, че дава приоритета, самото първо на възникващото ново качество, на елемента на съзнанието. Разбира се, този елемент съвсем не е съзнание според общата представа. Той би могъл да се мисли като основанието на онази вътрешна “осветеност” на базата, на която е възможна съзнателността, себеосъзнаването и осъзнаването. Самото съзнание е множественост от елементите на сетивните органи, на техните конфигурации и пр. То е “сложна множественост”. Но елементът, който дава самата “съзнателност” това, което “осветява самото себе си”, според будизма е един. Това е елементът “чита” (cita). Според някои интерпретации той е един, но с три страни (чита, виджняна и манас), според други и “чита”, и “виджняна”, и “манас” са различни елементи. По- късно тези елементи ще бъдат разгледани подробно. „Чита” е “чисто съзнание”, „виджняна, същото това съзнание от позицията на неговото съдържание”, а “манас” “съзнание за отминалия момент”. Това е абстрактното появяване на съзнанието. Появява се своеобразният му център, “фокус”, т.е. елементът “чита”, около който ще се групират другите елементи и техните конфигурации.

4.Нечувствителното и чувствителното (нама-рупа);

Четвъртият член на формулата може да бъде наречен ставането на съзнанието. Всъщност това е наличността (нама) на елементите. О.О. Роземберг смята, че това е простата наличност на елементите по време на ембрионалното състояние на човека. Според определението на “Вибхаша” това е “състояние след съзнанието в момента на зачатието или до момента, в който възникват четирите бази на органите на чувствата.” Говори се за четири бази защото, според Вибхаша, способността за осезание е вече възникнала.
В този член от формулата, независимо че има набора от всички физически и психически елементи, няма тяхното групиране и отношение в такава конфигурация, която може да даде феномена на психическото преживяване. Това става в следващата степен когато към набора от елементи се прибави елемента на самото субективно, индрия.

5.Шестте бази (шад аятана);

Елементът индрия влиза в отношение и конфигурация във физическите и психическите елементи на ембриона. Това е съвсем нова степен в ставането на съществото. Ако я наречем основата, или базата като самата възможност за създаването, или първата степен на това създаване, то формата на създаденото, като негова втора степен, е кармата. Тези две степени могат да се определят като еднакви по качество. Новото качество е появата на елемента на самото субективно. Това може да се нарече “създаването на вътрешното качество на съществото”. Съответно набора на елементите, техните отношения, появата на елемента индрия, както и неговия обект, елементът вишая е “оформянето” на това вътрешно качество.

6.Съприкосновението (спарша);

Този член от формулата се нарича съприкосновение, защото се появява действителното съприкосновение на усещащата същност в обекта. Елементът индрия е налице. Налице е и елементът вишая, който е именно абстрактният обект на индрия или онова благодарение, на което може да се появи обектът. Васубандху определя контактът или съприкосновението, като “възникването на способността за различаването”.

В невробиологията съществува хипотезата , че аксоните на невроните образуват в бялото вещество на мозъка особени сплитания, конфигурации. Тези уникални конфигурации от сплетени аксони са в основата не само на индивидуалността, но и в основата на степента на интелекта. Специфичните конфигурации на тази аксонна мрежа са строго индивидуални.

В будизма особено място заемат именно конфигурациите. В случая не простото наличие на вишая и индрия дават усещането, или “усещащата същност”, а особените конфигурации с другите елементи, които могат да възникнат само при наличието на вишая и индрия. Промъква се идеята, че самата конфигурация “отключва” и усещането, и неговата дълбочина и сила. В този период живото същество започва да усеща себе си. Това е първично усещане на себе си като усещане на някакъв обект, нещо “външно, на себе си”. За усещащата същност всяко усещане се явява нещо външно. Този период започва като вътреутробен и завършва след раждането на съществото.

7.Усещането (ведана);

Седмият член от формулата е няколко години след раждането на съществото, обикновено се цитират две години. Според някои автори (Роземберг О.О.) в този период се проявява и един нов елемент, елементът на емоционалното преживяване. Ведана не е просто усещане, а преживяване, или както пише Щербатской “определение на усещането”.
Това е периодът, в който елементите придобиват нова конфигурация, или конфигурация на съзнателното преживяване, доколкото наличието на съзнанието дава нова определеност на елементите. В този период имаме качествено разграничение на приятното, неприятното и неутралното. Това е период особено важен за формирането на схемите на бъдещите морални схващания на съществото.

8.Въжделението, желанието (тришна);

Това е периодът на половото съзряване и всички произтичащи от него кардинални изменения в живото същество. Това е периодът на влечението, желанието, “тришна”. То може да завладее съществото, да стане неестествено силно и да подчини волята му. От друга страна именно силата на влечението може да се сублимира в сила на волята за познание. Спасението е своеобразно творческо познание, дори своеобразно творчество. На силата на влечението не следва да се противопоставяме, а да я насочваме. Философското и религиозното познание носят в себе си дълбок трагизъм, но също така дълбок трагизъм носи и силното достигащо, в някои случаи, висшите сфери на чувствителността удоволствие.

9.Стремежите (упадана);

В този период човек се потапя във вихъра на битието. Началото на това потапяне винаги се свързва с цели, или стремежи, чието основание е желанието. В този период често се долавя и комичната сериозност на влизащия в живота младеж. Ако младежът предпочита не самия стремеж като мисъл и стремеж към знание, а просто живота и битието, то за съжаление, в него се проявяват елементи подпомагащи неведението. Това е опасен период защото познанието може да бъде дълбоко, възвишено и красиво, но същевременно ориентирано към хаотични и по-ниско стоящи цели в познавателната йерархия. В този период е особено важно правилното разграничение, отделянето на истинното от неистинното, а това значи поставянето им във времето като нещо относително и във вечността като неотносително истинно. В този период спецификата на вътрешния ритъм на съществото, т.е. на неговото психическо време е с тенденция на забавяне, което от своя страна може да доведе до желанието да се избърза в познанието.

10.Животът (бхава).

Период на пълното потапяне във вихъра на битието, период на най-голямото удоволствие от битието, на “вкопчването” в него. Според интерпретацията на О. О. Роземберг именно удоволствието от битието укрепва неведението. В този период е трудно човешкото същество безрезервно да стъпи на пътя на познанието. Сладостта от живота, страстта към битието убива безкористността. Ако боговете са те предопределили за познание, те следва да те държат далече от вихъра на битието.

Следващ живот:

11.Раждането (джати);

Моментът на раждането се мисли от будизма като момент на създаването, а моментът на създаването е както моментът на първото проявяване на съзнанието, така и моментът на самото зачатие. Същинското създаване е още по-дълбоко. То е в момента, който детерминира създаването и зачатието. Този член съответства на член три от горната формула.

12.Старост и смърт (джара-марана);

Старостта и смъртта, като своеобразни елементи, присъстват в конфигурацията. Тук следва да се направи разликата между небитието и смъртта. Смъртта не е небитие. Смъртта е и простото разграждане, и самият действителен акт на това разграждане. Разграждат се не елементите, а конфигурацията. Но има и един друг момент. Ако в последна сметка всяка конфигурация е следствие от кармата, то смъртта е нейното снемане нещо, което противостои на кармата във вселенски план . Ако съществото не може да подобри, или да се освободи от кармата в живота като съзнателно същество, възможност за това му дава смъртта. Тя е абсолютната действителност на “формата” на живото същество (защото в живота то може да се промени), но именно тя като предстояща действителност създава възможността живото същество да прозре, да разбере закона на света. Това значи, че чрез и посредством дискретността на смъртта се продължава развитието на съществото. Тази дискретна действителност създава възможността. В чисто психологически план това е съзнанието за нейното присъствие като предстояща тоталност, огледало за истинната действителност на съществото.

По този начин колелото на битието няма нито начало, нито край. Единствено мисленето и неговото активно прозрение може да съдействат към съществото да се “прилепят” великите дхарми на освобождението. Следователно, спасението, освобождението, или възможността за него може да стане в този живот, тук и сега, във вихъра на Сансара като активно просветление на мисленето. Единствено в този живот може да се постигне разкъсване на великите вериги на страданието, на страданието на милионите и милиарди прераждания на съществото, на различните форми на тези прераждания и на възможността да се помогне на много други същества.

Различията между главните направления на будизма се проявяват в интерпретациите на пратитя-самутпада. Различните школи задълбочават тези различия. Ще се огранича с някои общи положения.

Според Нагарджуна не съществува никакво възникване. Възникването е обусловено илюзорно. Илюзорна е и идеята за причинността. Но като ход на мисълта нищо не може да съществува без причина. Причината е присъщност на мисловното движение. Нагарджуна пише: “Не съществува където и да е, какъвто и да е обект, възникнал от самия себе си или от нещо друго, или и от себе си и от другото безпричинно”. Законът на причинността е илюзия в илюзията като битие, т.е. той е илюзия като абсолютно основание. Причинността е действителна като относителност, по същия начин както действителното е относително.

Възможно е подобно схващане да се промъква не само в школите на махаяна (главно мадхямика), но и в ранния будизъм, т.е. моментът на просветлението да бъде изчезването на съзнанието за причинно-следствения ред. Възможно е именно този момент да пробива бронята на причинно-следствената зависимост като „метафизическо просветление”. Това би било съвсем интимно преплитане на будизма със санкхя, където водещото е метафизическото просветление. От друга страна именно будизмът във всичките му варианти е най-близко свързан с причинността.

Причинно-следственият ред е онова твърдо ядро, което създава света на Сансара, което задържа мисленето в него и не му позволява да го напусне. Нирвана не запазва нито логиката, нито представата, нито идеята за причинността. Това ще рече, че тази идея е една от най-основните, а може би най-основната в мисленето, което създава конфигурации и конструира света.

“Тримшика”

“Тримшика”, или “Тридесетстишие”, е произведение на вече преминалия на позициите на йогачара Васубандху. Както е известно, знаменитият будистки философ, автор на Енциклопедия Абхидхарма, в късните си години и под влиянието на не по-малко знаменития си брат Асанга, преминава на позициите на йогачара.
В “Тримшика” се обосновава и се избистря основната концепция на йогагара, концепцията за съзнанието – съкровищница, алая – виджняна, както и тази за реалността.
Защо алая - виджняна се нарича съкровищница? Нарича се така, защото в нея, в снет вид, във формата на “семена”(биджа) се съдържат всички конструкции и схеми, които дават идеите и образите и актуално, и потенциално могат да достигнат повърхността на индивидуалното съзнание и да се осъзнаят като външен свят. Светът е конструкция и то логическа конструкция. Това, което съществува в индивидуалното съзнание е разгръщането на идеята, съществуваща в алая - виджняна. Следователно, в алая - виджняна съществува и основанието на обема на индивидуалното съзнание и неговата “форма” и самата идея за “съзнателност”, т.е. онази специфична осветеност, която не-посредствено предхожда идеята за “Аз съм”.
В европейската философия концепцията има много общи моменти с философия-та на Беркли и най-вече с философията на Кант. Много сродни моменти има и с феноменологията и екзистенциализма.
Алая - виджняна съдържа в себе си всяка представа. В нея е и представата за аб-солютността, за единното. Представа за нещо извън това съзнание е също в това съзна-ние. Абсолютността като представа е велик тезис на йогачара. Като съдържание на ми-словните и сетивните елементи този тезис има много общо с Хегеловата представа за идеята за абсолютността, която е в абсолютността.
Феноменалният свят, според йогачарите, е същинската реалност. Друг свят про-сто няма. Разделението на феноменален, ноуменален, или “външен” свят за йогачара е просто намирането на идеята за това разделение, която без друго съществува във всео-бщото съзнание. Алая - виджняна е абсолютна. Представата за реалност, извън абсолютността на алая – виджняна, е фантазъм.
Субектът и обектът имат своето различие в цялото, но това различие е в недос-татъчността на мисловното проникване в отношението между сетивност и мислене. Йогачарите признават това различие, но както пише С. Радхакришнан те го признават само психологически. Практически това е намесата на авидия, която затруднява прони-кването. Основата на двойствеността е неведението (авидия). Това може да се каже и така -неведението (авидия) създава двойствеността. Тя се развива в идеите за субекта и обекта, за Аза и не Аза. Сетивността също е страна от тази двойственост. Чистото мис-лене, разумът (будхи) е освободен от двойствеността. Следователно той е освободен и от сетивни основания. Това е в чисто мисловен аспект.
Идеите на разума се извличат от всеобщото съзнание. Това дава повод разумът да се раздели на “осъзнаваш не двойствеността” и “извличащ идеи”. Към първия тип е близко Кантовото понятие за чистия разум, а към втория, по-скоро Кантовото разбира-не за разсъдъка. Същинският разум няма нищо общо с “разсъдъка”, именно той осъзна-ва не двойствеността. В този си акт той придобива знание. Това знание е следствие на осъзнаването, но не следвайки чисто логическото поле на разума. В акта на осъзнаване-то разумът се е превърнал в нещо различно от себе си. За да бъде достигнато просвет-лението следва да се измине един “участък” от мисловния път, където мисленето, или разумът не могат да достигнат. Това може да направи някаква друга форма. Най-често това е интуицията, която може да достигне до т.н. “Благородна мъдрост”, или просветлението. По същество това е достигане до абсолюта (нирвана).
Присъствието на сетивните основания в мисленето е необходим етап от пътя към чистотата и съвършенството. Именно това мислене предполага авидия. В този смисъл то се разглежда като двойствено. Йогачарите наричат тази двойственост съответно осъзнаваща и неосъзнаваща. Неосъзнаващата “част” има своите основания в скандхите, в телесността, а от тук в сетивността и в “сетивното възприемане на света”, което е не-съвършено възприемане.
В трактата си “Трисвабхава нирдеша” (Разглеждане на трите равнища на реалност) , Васубандху дава следния пример за нивата на реалността.
“Да предположим, че някакъв маг, илюзионист пред публика, от някакво парче дърво създава слон. Действително няма никакъв слон. Тава е просто конструирана реалност, съвършено призрачна и нереална по своята природа. Това равнище на реалността се нарича парикалпита, или конструирана реалност.
Но самата форма на слона, от своя страна, неговата видимост обладава относи-телна реалност доколкото се възприема от публиката и следователно има емпирична наличност. Това равнище на относителна реалност се нарича паратантра, или “нещо съществуващо с опора на нещо друго”.
Отсъствието на илюзорната конструкция и на относително реалното, т.е. отсъст-вието на парикалпита и паратантра е равнището на истинно реалното паринишпана, т.е. разбирането, че няма никакъв слон, че това е само видимост. С други думи истинно реалното е отсъствието на заблудата (парикалпита) относно природата на емпирично реалното (паратантра). Природата на истинната реалност се реализира тогава, когато зрителите престанат да се заблуждават относно природата на конструкцията и видимо-стта.” Природата на същността на нещата (вещите) се отнася към абсолютната реалност (паринишпана).
Извън истинното възприятие или истинните форми на възприятието няма нито действително съществуване, нито битие. Следователно, истината създава и битието, и съществуването. Битието няма действителност извън истината.
Ланкаватара-сутра определя седем равнища на реалност. (1) Достъпна за ума реалност (читта-гочара), или буквално съзнание + поле, област = сфера на пребиваване на чистото съзнание), (2) достъпна за благородното знание (джяна), (3) достъпна за мъдростта,(праджня), (4) достъпна за двойствените представи, (дришти), (5) достъпна за не двойствените представи, (6) достъпна за нивото на синовете на Победителя, (7) достъпна за Татхагата.

Превод

1. Значенията на думите (понятията) “Атман“ и “Дхарма” са многообразни, но всичките в края на краищата означават трансформациите на съзнанието, които са три .
2. (Първо), това е “узряването” на това, което се нарича мислене и на това което осъществява познанието на обектите. Това тяхно “узряване” се нарича “акумулирано” съзна-ние, което е семето (основата) на всичко.
3. То е проявяването (проявлението) на неосъзнатите обекти и места и винаги се съпровожда с осезание, внимание, осъзнаване на идеите и желанията.
4. Определящото го чувство е безразличието, което не е затъмнено от афекти и е неопределено. Такова е и съпровождащото го осезание и прочее и (то) пребивава в състоя-ние подобно на вълните на потока .
5. “Узряването” се прекратява само в състоянието на Архата. Опирайки се на него и имайки го в качеството му на обект функционира съзнание, което се нарича мислене (концептуализиращо съзнание) същността, на което е в акта на мисленето.
6-7. Мисленето (концептуалното съзнание) винаги се съпровожда от четири нечисти съзнания, които са затъмнени и неопределени; мнимото виждане на атман като себе си (самия себе си), заблужденията във връзка с атман като себе си, гордост (атма – ном) (със себе си) и любов към атмана (към самия себе си), а също другите съзнания, започвайки със съзнанието за осезанието, които са от същата тази природа, както и място, в което (някой) е роден. Това го няма само при архата в състоянието на потиснатото съзнание и на пътя “водещ извън света”.
8. Такава е втората трансформация на съзнанието. Третата – това е възприятието на шестте вида обекти, които могат да бъдат благи, не благи, или нито това, нито другото.
9. Тя е необходимо свързана с трите вида мисловни фактори: общи, частни и благи, а също и с основните и вторични нечисти съзнания и трите чувства .
10. Общи от тези фактори са осезанието (и другите) , частни – желанието, решението и паметта, заедно със съсредоточението и мисълта, а също вярата, срамежливостта и пла-хостта.
11. Трите добродетели, започват със сдържаността, а също с трайността, самообладани-ето, внимателността, миролюбието – това са благите фактори. Основните нечисти фак-тори (клеща) – това са похотта, враждебността и заблуждението.
12-14. Надменността, лъжовните възгледи, съмнението, гнева, ненавистта, лицемерие-то, завистта, ревността, лъжливостта, наглостта, агресивността, безсрамието, нескромността, гордостта, неверието, леността, безгрижието, дефектите, безпаметството, разсеяността, необмислеността, глупавото поведение, сънливостта и склонността към неистинни разсъждения и размишления – това са вторичните “нечистоти” (не чисти фактори).
15. Пет обективни съзнания заедно, или по отделно се (оформят) на повърхността на акумулираното съзнание при възникването на тези, или онези условия – подобно на вълните на повърхността на водата.
16. Мисловното познание, напротив съществува винаги – изключение са случаите с безсъзнателните същества, а също и тези които влизат в “двата” транса и се намират в състояние на безсъзнание.
17. Всички тези трансформации на съзнанието са само лъжовно раздвоение. Това, което се раздвоява, не съществува и всичко е само проявление на съзнанието.
18. Акумулираното съзнание съдържа всички “семена”, неговите разнообразни транс-формации се движат, опирайки се една на друга и благодарение на това се проявява, това, или друго “лъжовно” раздвоение.
19. Щом предишният стадии на “узряването” се изтощи следите от действията, наред със следите от двата вида възприятия, пораждат нов стадии.
20. Каквото и лъжовно (не истинно) раздвоение да “раздвоява” тази, или друга вещ, това е само въображаема реалност, която не съществува.
21. Обусловената реалност – това е най-лъжовното раздвоение, проявяващо се при оп-ределени условия. Съвършената реалност – това е постоянното отсъствие на първата, въображаемата във втората, обусловената.
22. Поради това, че тя не си отличава от тази, която я обусловява и не е идентична с нея, подобно на не вечното и другото и когато я няма едната, и другата отсъства.
23. В съответствие с трите вида реалност, на които съответства отсъствието на трите вида собствена природа се позовава отсъствието на собствената природа на дхармте.
24. Първата реалност няма собствена природа по определение, втората не се явява “самосъщност” – и това е друг вид отсъствие на собствената природа.
25. Това, от което всички дхарми черпят висша същност, е третият вид отсъствие на собствената природа. То се нарича “Таковост” , доколкото винаги пребивава така как-то е, но таковостта също не е нищо друго, а само проявление на съзнанието.
26. Докато съзнанието не се устави в това, че всичко съществуващо е само проявление на съзнанието, привързаността към двойственото възприятие не се прекратява.
27. От осъзнаването: “това е само съзнание” – при положение, че умът все пак поставя нещо пред себе си в качеството на външен обект - то той в реализация на това, че има (съществува) само това и все още не се установява (не е уверен със сигурност).
28. Но когато не се възприемат вече и опорите на съзнанието, доколкото възприеманото отсъства и възприетото не може да бъде, то умът се установява в реализацията на това, което се явява само проявление на съзнанието.
29. “Извънмирово” знание е това, при което отсъства умът, който познава и когато следва преобръщането на опорите в съзнанието (акумулираното съзнание), чрез двойствено отстранение на порочността на съзнанието.
30. Това е “чистият елемент” – непостижимият, благият и устойчивият, блаженството, “тялото на освобождението”, наричано и дхармическо тяло на великия мъдрец.